Фредерик Форсайт - Парламентьорът

— Може да е така, Том, може да е така. Работата е там, че Русия е огромна страна. Трябва да приемем на доверие, че те няма да строят други, по-модерни оръжия някъде във вътрешността. Според мен решението е просто — аз искам да видя Америка силна, а това означава да запазим всяка една ракета, която имаме…

— И да продължим да ги разполагаме, сенатор?

— Ако се наложи, ако се наложи.

— Но военните бюджети започват да влияят отрицателно върху нашата икономика, дефицитите стават неуправляеми.

— Това казваш ти, Том. Според други щетите, които понася нашата икономика, се дължат на твърде многото благотворителни фондове, твърде големия внос от чужбина, твърде многобройните федерални програми за подпомагане на други държави. Ние като че ли пръскаме много повече средства, за да се грижим за някакви си там чуждестранни дисиденти, отколкото даваме за нашата армия. Повярвай ми, Том, не става въпрос за пари за отбранителната ни промишленост, въобще не е така.

Том Грейнджър смени темата.

— Сенаторе, освен че се противопоставяте на американската помощ за гладуващите от Третия свят и подкрепяте протекционистки търговски тарифи, вие също така призовахте за оставката на Джон Кормак? Бихте ли обяснили защо?

Ако можеше, Хапгуд е радост би удушил журналиста. Това, че Грейнджър бе използвал думи като „гладуващи“ и „протекционистки“, ясно говореше на чия страна бе той. Вместо това Хапгуд запази изражението на братска загриженост върху лицето си и кимна сериозно, но с нотки на съжаление.

— Том, искам просто да кажа следното: аз се противопоставих на няколко инициативи, подкрепяни от президента Кормак. Това е мое право в свободна страна като нашата. Но…

Той извърна глава от водещия, намери желаната камера със загасена лампичка „включено“, изчака зяпнал в нея половин секунда, докато режисьорът на пулта превключи камерите и го покаже в едър план.

— …не отстъпвам пред никого по дълбокото си уважение към честността и смелостта, които Джон Кормак прояви в тези тежки за него времена. И именно за това искам да кажа…

От всяка пора на лицето му с бронзов загар щеше да заструи искреност, ако не бяха задръстени с пудра и грим.

— Джон, ти понесе много повече от това, което всеки друг би понесъл. Заради нацията, заради партията, но преди всичко заради себе си и Майра, свали от плещите си непоносимото бреме на твоя мандат, моля те.

В частния си кабинет в Белия дом президентът Кормак натисна един бутон на дистанционното управление и изключи телевизора в отсрещния ъгъл. Той познаваше Хапгуд и не го харесваше, въпреки че и двамата членуваха в Републиканската партия. Знаеше, че този човек никога не би имал куража да се обърне към него с „Джон“, ако се срещнеха лице в лице.

И въпреки това… той знаеше, че човекът има право. Знаеше, че не може да издържа повече, че няма вече сили да се опитва да ръководи Америка. Нещастието му бе толкова дълбоко, че всякакво желание за работа го бе напуснало. Загубил бе и стръвта да оцелее и остане жив.

Той не знаеше, че през последните две седмици доктор Армитидж бе забелязал някои изключително тревожни симптоми. Веднъж психиатърът, търсейки вероятно това, което откри, бе хванал президента да слиза от колата си в подземния гараж след едно от редките му излизания извън територията на Белия дом. Той го бе засякъл да гледа втренчено в ауспуха на лимузината си, сякаш там виждаше свой стар приятел, към когото можеше да се обърне, за да задуши мъката си.

Джон Кормак се върна към книгата, която четеше преди телевизионното шоу. Книгата съдържаше поезия, нещо, което някога бе преподавал на студентите си в Йейл. В паметта му изплува една строфа. Нещо, което Джон Кийтс бе писал. Дребничкият английски поет, загубил любовта на живота си поради нисичкия си ръст и починал на двадесет и шест, бе опознал меланхолията и я бе вплел, в стиховете си както никой друг. Кормак намери пасажа, който търсеше, в „Ода за славея“:

Той остави книгата отворена, облегна се назад и се загледа в богатата резба, извиваща се около корнизите на личния кабинет на най-могъщия човек в света, „…да спра в среднощ пречистен и спокоен“. Колко примамливо, мислеше си той, колко примамливо…