Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Куин извика към него:

— Спасибо, както казват у вас.

Бегла усмивка пробяга по полузамръзналото лице на човека. Когато проговори, казакът Андрей отново имаше безупречното произношение на бизнесмен от някой изискан лондонски клуб.

— А както казват у вас, стари приятелю, приятен ден.

Снегоходките му изсвистяха веднъж, дваж, и той изчезна. Куин осъзна, че след като го бе оставил в Бирмингам, руснакът се бе върнал на летището Хийтроу, бе взел директен полет за Торонто и го бе проследил до тези планински места. Той знаеше по нещичко за двойната осигуровка. Явно и в КГБ я използваха. Обърна се и започна бавно да тича през дълбокия до коляно сняг обратно към хижата.

Спря за малко отвън, за да надникне през малката кръгла дупчица в скрежа, който бе покрил прозореца на всекидневната. В стаята нямаше никой. С пушка насочена право напред, той тихо повдигна резето и ритна леко с крак входната врата. Откъм спалнята се чу хленч. Той прекоси обширната всекидневна и застана на вратата на спалнята. Сам лежеше гола с лице към леглото, краката и ръцете й бяха разтворени и вързани с въже към четирите ъгъла. МакКрей бе по къси гащета и с гръб към вратата, от дясната му ръка висяха две тънки електрически жици.

Той отново се хилеше. Куин зърна за миг лицето му в огледалото над скрина. МакКрей чу стъпките и се обърна. Куршумът го уцели в стомаха на два пръста над пъпа. Премина през тялото му и пръсна гръбнака. Като се свличаше на пода, усмивката му изчезна.

Два дни Куин се грижи за Сам като за малко дете. Вледеняващият страх, който бе изпитала, я караше ту да трепери, ту да плаче, докато Куин я държеше на ръце и я люлееше насам-натам. Иначе тя спеше добре и сънят, този велик лечител, оказа благотворния си ефект.

Когато се увери, че може да я остави сама, Куин отиде до Сейнт Джонсбъри и се обади във ФБР на служителя от Личен състав, като се представи, че е бащата на Сам от Роккасъл. Той каза на нищо неподозиращия служител, че дъщеря му дошла на гости и силно се простудила. Щяла да се върне на работа след три или четири дни.

През нощта, когато тя спеше, той написа втория, истинския ръкопис за събитията през последните седемдесет дни. Написа историята от своя гледна точка, без да пропусне нищо, дори и грешките, които бе допуснал. След това добави историята, погледната от съветска страна, както му бе разказана от генерала от КГБ в Лондон. В страниците, които Мос бе прочел, не бе споменато нищо за това — Куин не бе стигнал до този момент в ръкописа си, когато Сам му каза, че ЗДО иска да се срещнат.

Той добави и историята от гледна точка на наемниците и както му бе разказана от Зак, преди да умре. Накрая той завърши с отговорите, дадени му от самия Мос. Цялата история лежеше написана пред него. Или може би не съвсем.

В центъра на мрежата бе Мос, зад него петимата могъщи финансови покровители. Мос получаваше сведения от своите информатори — Орсини от скривалището на похитителите, МакКрей от апартамента в Кенсингтън. Но имаше още един — някой, който е знаел всичко, което са знаели властите в Англия и Америка, някой, който е следял хода на разследването на Найджъл Крамър от страна на Скотланд Ярд и Кевин Браун от страна на ФБР. Този човек е бил запознат с разискванията на английския комитет КОБРА и на групата от Белия дом. Това бе въпросът, на който Мос не бе отговорил.

Той довлече тялото на Мос от пустошта и го положи редом с това на МакКрей в долепения към хижата склад за дърва, където те на минутата се вдървиха като трупите от борови дървета, между които лежаха. Той претършува джобовете на двамата и заразглежда находката. Нямаше нищо, което да бе от някаква стойност за него, с изключение може би на личното тефтерче е телефонни номера, което бе извадено от предния вътрешен джоб на Мос.

Годините на обучение и на оцеляване, когато бе преследван от закона, бяха направили Мос потайна личност. Малкото вкочанясало тефтерче съдържаше над сто и двадесет номера, но имената към тях бяха ограничени само до инициали или до лични имена.

На третата сутрин Сам излезе от спалнята след десет часа непробуден сън без кошмари.

Тя се сви в скута му и облегна глава на неговото рамо.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Вече съм добре. Всичко е наред, Куин. Добре съм. Какво ще правим сега?

— Трябва да се върнем във Вашингтон — отвърна той. — Там ще бъде написана последната глава. Имам нужда от помощта ти.

— Готова съм на всичко — каза тя.

Същия ден, следобед, той остави огъня в печката да угасне, изключи отоплителните системи, изчисти и заключи хижата. Остави вътре пушката на Мос и Колта, калибър 0,45, който МакКрей бе размахвал. Тефтерчето обаче взе.