Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Той взе пушката си и размаха дулото към Куин.

— Ставай, глупако, и тръгвай. Дънкан, ти се забавлявай. Ще се върна след час, може и по-рано. Разполагаш със свободно време дотогава.

Хапещият студ навън сякаш им зашлеви по една плесница по лицето. С ръце, стегнати с белезници зад гърба, Куин бе поведен през снега нагоре по склона на Беър Маунтин. Той чуваше свистящото дишане на Мос, знаеше, че човекът не е във форма. Но е оковани ръце той не можеше да изпревари изстрела от пушката. Освен това Мос не бе толкова глупав, че да се доближи по-близо до Куин и да получи някой зашеметяващ ритник от бившата зелена барета.

Десет минути трябваха на Мос, за да намери това, което търсеше. В края на едно сечище в килима от ела и смърч, покриващ планината, земята пропадаше шеметно в дълбока цепнатина, широка само три метра в горната си част, за да се стесни и изчезне на двадесетина метра по-долу.

Дъното й бе покрито е пухкав сняг, в който човешкото тяло би потънало с още поне метър. Новите снеговалежи, които щяха да паднат през следващите две седмици от декември, плюс януари, февруари, март и април, щяха постепенно да я запълнят. При пролетното затопляне всичко щеше да се стопи, цепнатината щеше да се превърне в леден поток. Останалото щяха да свършат речните скариди и раци. Когато цепнатината се изпълнеше е лятна зеленина, всякакви останки долу на дъното й щяха да останат скрити за още един сезон, след това за втори, за трети…

Куин не си правеше илюзии, че ще умре с един единствен изстрел право в главата или в сърцето. Той бе разпознал лицето на Мос, сега се бе сетил и за името му. Знаеше за неговите извратени удоволствия. Питаше се дали ще може да издържи на болката, за да не му достави удоволствие с виковете си. Помисли си за Сам, и за това, на което тя щеше да бъде подложена, преди да умре.

— На колене — изкомандва Мос. Дъхът му излизаше на пресекулки със свирене и сумтене. Куин коленичи. Той се питаше къде ли ще го удари първият куршум. Чу как затворът на пушката изщрака в мразовития сух въздух на десет метра зад него. Той пое дълбоко въздух, затвори очи и зачака.

Когато изтрещя, гърмежът сякаш изпълни сечището и отекна в планината. Но снегът го заглуши толкова бързо, че едва ли някой го чу долу на пътя, да не говорим за селцето, което бе на петнадесет километра оттук.

Първото усещане, обзело Куин, бе пълно объркване. Как бе възможно човек да не уцели от такова разстояние. След това той осъзна, че всичко това е част от играта на Мос. Обърна глава. Мос стоеше прав с насочена към него пушка.

— Хайде свършвай, мръснико — каза Куин.

Мос направи нещо като полуусмивка и започна да навежда пушката си. Падна на колене, пресегна се напред и се подпря на двете си ръце в снега.

Когато по-късно Куин си спомняше този епизод, му се струваше, че той бе продължил доста дълго, но в действителност погледът на Мос се бе задържал върху лицето му само за две секунди, преди да наведе глава напред, да отвори уста и да избълва от нея обилен поток яркочервена блестяща кръв. След това той издъхна и леко се свлече в снега.

Още няколко секунди бяха нужни на Куин, за да види втория мъж — толкова сполучлив бе маскировъчният му костюм. Той стоеше между две дървета на другия край на сечището, напълно неподвижен. Теренът не бе подходящ за ски, затова той бе сложил на двата си крака снегоходки, които приличаха на големи ракети за тенис. Арктическите му одежди, купени от местен магазин, бяха оваляни в сняг, но както подплатените връхни панталони, така и аноракът бяха в небесно син цвят, най-близкият цвят до белия, който имаха в магазина.

По кичурите косми, стърчащи от ескимоската му шапка се беше натрупал твърд скреж. Заскрежени бяха и веждите и брадата му. Под брадата кожата му бе намазана със слой от мас и стрити дървени въглища — това бе средството, с което бойците в арктически условия се предпазваха от температури по-ниски от тридесет градуса под нулата. Той бе провесил пушката спокойно през гърдите си, сигурен, че няма да се наложи да стреля повторно.

Куин се зачуди как той е успял да оцелее в тези места, наврян в някоя ледена дупка в склона зад хижата. Предположи, че щом човек може да изкара зима в Сибир, би трябвало да е в състояние да направи същото и във Върмонт.

Куин опъна ръцете си, започна да се гърчи и извива, докато окованите му с белезници китки не минаха отдолу под него, след като промуши един след друг краката си през тях. След като бе изкарал ръцете си отпред, той затършува из анорака на Мос, докато не намери ключа, след Което се освободи от белезниците. Човекът на отсрещния край на сечището го наблюдаваше безучастно.