Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Същата вечер, Куин реши да се обади в десет и половина — час, в който повечето хора си бяха вкъщи след работа, но още не бяха си легнали. Той се намираше в една телефонна кабина на добър хотел, където кабините бяха все още е врати, за да може този, който е вътре, да говори необезпокояван от никого. Той чу в слушалката как телефонът иззвъня три пъти, преди да бъде вдигнат.

— Да?

Той бе чувал гласа му и преди, но тази единствена дума не бе достатъчна, за да го разпознае. Той заговори е тихия, почти шептящ глас на Мос, от време на време думите му бяха прекъсвани от тежкото свистене, когато дишаше със счупения си нос.

— На телефона е Мос — каза той.

Настъпи пауза.

— Казал съм ви никога да не звъните тук, освен ако не е спешно.

Удар в целта. Куин си отдъхна дълбоко.

— Спешно е — каза тихо той. — Погрижихме се за Куин. Също и за момичето. А МакКрей е… ликвидиран.

— Не смятам, че тези неща ме интересуват — отвърна гласът.

— Напротив — каза Куин, преди онзи отсреща да прекъсне връзката. — Той остави след себе си един ръкопис. Имам предвид Куин. Сега е в мен, тук.

— Ръкопис?

— Точно така. Не зная откъде е научил подробностите, как е успял да ги свърже в едно цяло, но всичко е тук. Петте имена, знаете, на хората в сянка. Аз, МакКрей, Орсини, Зак, Марше, Преториус. Всичко. Имена, дати, места, часове. Какво се е случило и защо… и кой.

Настана дълга пауза.

— Това включва и мен? — попита гласът.

— Аз казах „всичко“.

Той чу учестеното дишане на мъжа.

— В колко копия е?

— Само в едно. Той е бил в една хижа високо в планините на северен Върмонт. Там няма пукната копирна машина. Единственото копие е у мен, тук.

— Разбирам. Къде се намирате?

— Във Вашингтон.

— Мисля, че ще е по-добре да ми го предадете.

— Разбира се — каза Куин. — Няма проблем. Още повече, че е опасно да го държа в себе си. Бих го унищожил сам, обаче.

— Обаче какво, мистър Мос?

— Те ми дължат още.

Настъпи втора дълга пауза. Мъжът от другия край на линията на няколко пъти преглътна слюнката си.

— Разбрах, че сте били добре възнаграден — каза той. — Ако нещо трябва да ви се доплати, то ще бъде сторено.

— Няма да стане — каза Куин. — Изникнаха много непредвидени неща и се забърка страхотна каша, която аз трябваше да оправям. Онези тримата в Европа, Куин, момичето… Всичко това доведе до… извънреден труд.

— Какво искате, мистър Мос?

— Смятам, че трябва да получа това, което ми бе първоначално предложено, още един път. Двойно.

Той чу как онзи дълбоко пое дъх. Без съмнение мъжът изпитваше на свой гръб последиците от това, че когато човек си има вземане-даване с убийци, нищо чудно накрая те да започнат да го изнудват.

— Ще трябва да се консултирам за това — каза мъжът в Джорджтаун. — Ако… ъ-ъ-ъ… се наложи да се оформят документи, това ще отнеме известно време. Моля не вършете нищо прибързано. Сигурен съм, че нещата могат да се оправят.

— Двадесет и четири часа — каза Куин. — Ще ви се обадя утре по същото време. Кажете на онези петимата, че ще е по-добре да побързат. Аз получавам възнаграждението си, вие получавате ръкописа. След това аз изчезвам, а вие всичките ще сте в безопасност… завинаги.

Той затвори телефона, като остави другия мъж да си блъска главата над дилемата дали да плати или да бъде опозорен.

За да се придвижи дотам, Куин бе наел един мотоциклет и си купи чифт високи ботуши и късо яке от овча кожа като на американските военни летци, за да се предпази от студа.

Когато на следващата вечер той се обади, още след първото позвъняване слушалката бе вдигната.

— Е, и? — изсумтя той през носа си.

— Вашите… условия, колкото и да са завишени, са приети — каза собственикът на къщата в Джорджтаун.

— Носите ли чека? — попита Куин.

— Да. В ръката ми е. Във вас ли е ръкописът?

— В мен е. Да направим размяната и да приключваме.

— Съгласен. Не тук обаче. Обичайното място, два сутринта.

— Сам. Невъоръжен. Ха сте наели някой да ми скочи, ха съм ви пуснал малко олово.

— Без номера, имате думата ми. Тъй като сме готови да платим, няма смисъл от такива неща. От ваша страна също. Една чисто търговска сделка.

— Устройва ме. Аз искам само парите — каза Куин.

Другият мъж прекъсна разговора.

В единадесет без пет Джон Кормак седеше зад бюрото си и преглеждаше ръкописа на писмото, с което той се обръщаше към американския народ. То бе прочувствено и тъжно. Други щяха да го четат, да го повтарят в техните вестници и списания, по техните радиопрограми и телевизионни предавания. След като него вече го няма. До Коледа оставаха осем дни. Но тази година друг щеше да чества този празник в Белия дом. Добър човек. Човек, на когото той вярваше. Майкъл Одел, четиридесет и първият президент на Съединените щати. Телефонът иззвъня. Той го погледна с известно раздразнение. Това бе неговият личен и малко известен телефонен номер. Той го бе дал само на най-близките си и доверени приятели, които можеха да му се обаждат без предизвестие по всяко време на денонощието.