Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Когато Куин се събуди, той лежеше проснат по гръб върху нисък креват на колелца в една гола бяла стая. Огледа се, без да мърда. Здрава врата, също бяла. Електрическа лампа в ниша, защитена от метална решетка. Този, който бе измислил това местенце, явно не желаеше обитателите му да счупят крушката и да си прережат вените. Той си спомни прекалено сладкодумния английски бизнесмен, ужилването отзад в прасеца, изгубването на съзнание. Гадни англичани.

Във вратата имаше шпионка. Той чу капачето й леко да щраква. Едно око се взря в него. Нямаше смисъл повече да се преструва, че е в безсъзнание или че спи. Избута встрани одеалото, с което бе покрит и стъпи с крака на пода. Чак сега осъзна, че е напълно гол, с изключение на късите си гащета.

Със стържещ шум бяха издърпани две резета и вратата се отвори. Човекът, който влезе, бе нисък и набит, с късо подстригана коса и бяло сако на сервитьор. Той не каза нищо, а само пристъпи навътре, като носеше обикновена чамова маса, която постави на пода до отсрещната стена. Сетне излезе от стаята и се появи отново с голяма метална купа и една кана, от чието гърло се виеха струйки пара. Постави ги на масата. След това отново излезе, но само до коридора. Куин се почуди дали да не му размаже физиономията и да направи опит да избяга, но се отказа. Липсата на прозорци сочеше, че се намира някъде под земята, освен това бе само по гащета, а и прислужникът изглеждаше като човек, който добре би се справил в случай, че падне тупаница. Не бе изключено навън да има и други сервитьори от тежка категория.

Когато мъжът се върна за втори път, той носеше пухкава хавлия, кърпа за лице, сапун, паста за зъби, още в оригиналната й опаковка, самобръсначка, пяна за бръснене и огледало със собствена стойка. Като идеален камериер той подреди всичко това на умивалника, спря на прага на вратата, направи жест към масата и излезе. Резетата бяха вкарани на местата им.

Добре, помисли си Куин, ако тайните копои на англичаните, които го отвлякоха, искаха да бъде издокаран за Нейно Величество, той бе готов да се подчини. Освен това изпитваше голяма нужда от освежаване.

Не бързаше. Горещата вода бе приятна и като използваше гъбата, той се обля от главата до петите. Беше взел един душ на ферибота „Наполеон“, но това бе преди четиридесет и осем часа. Или повече? Часовникът му го нямаше. Той знаеше, че бе отвлечен някъде около обяд, но колко часа бяха изминали оттогава — четири, дванадесет или двадесет и четири? Независимо от това той с наслада усети как ментовият аромат на пастата за зъби изпълни устата му. Чак когато взе самобръсначката, насапуниса брадата си и се погледна в огледалото, той почти подскочи. Копелетата бяха подстригали косата му.

Не че прическата бе лоша. Кестенявата му коса бе леко взета и скъсена, но бе сресана по нов начин. Измежду тоалетните принадлежности нямаше гребен — единственото, което можеше, бе да я разроши с пръсти в опита си да върне старата прическа, която му харесваше повече. Но косата му щръкна на кичури и той се принуди да я остави така, както неизвестният бръснар го бе подстригал. Едва бе свършил с това, когато прислужникът се върна отново.

— Благодаря за всичко, приятелю — каза Куин. Човекът не даде вид, че е чул. Прибра само тоалетните принадлежности, остави масата и се появи отново, този път с поднос. Върху него имаше пресен портокалов сок, кифлички, мляко, захар, табла с яйца и бекон, препечен хляб, масло, портокалово сладко и кафе. Кафето бе току-що направено и от него се носеше неповторим аромат. Сервитьорът постави един обикновен дървен стол до масата, поклони се вдървено й излезе.

Куин си спомни за една стара английска традиция — преди да отведат някого към Тауър, за да му отсекат главата, винаги му давали богата закуска. Въпреки това той здравата закуси, като омете всичко до последната троха.

Едва бе свършил, когато мълчаливецът се върна, този път с купчина дрехи, току-що изпрани и изгладени. Но не бяха неговите. Бяла колосана риза, вратовръзка, чорапи, обувки и костюм от две части. Всичко му бе по мярка, сякаш скроено точно за него. Прислужникът посочи дрехите с ръка и почука часовника си, сякаш искаше да каже, че няма време за губене.

Когато Куин се облече, вратата за пореден път се отвори. Този път на прага застана елегантният бизнесмен, който поне можеше да говори.

— Скъпи мой приятелю, изглеждате сто процента нов човек и се надявам, че и така се чувствате. Моите искрени извинения за необичайния начин, по който ви поканихме тук, но се опасявахме, че в противен случай вие нямаше да проявите желание да ни посетите.