Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Сайръс Милър затвори доклада, облегна се назад и впери поглед в тавана. Ако някой проявеше достатъчно смелост и му заявеше в лицето, че политическите му убеждения са крайно десни, той би го отрекъл енергично. Макар и по традиция да гласуваше за Републиканците, интересите му в политиката бяха ограничени само дотолкова, доколкото тя засягаше петролната индустрия. Политическото му кредо, разбира се, в рамките на тези ограничени интереси, беше патриотизъм. Милър обичаше своя Тексас и страната, в която се беше родил с такава сила, че понякога чувстваше как тази любов го задушава. Това, което на седемдесет и седем годишна възраст не успяваше да разбере, беше, че любовта му е насочена към една Америка, рожба на собствения му мозък — една бяла, англо-саксонска, протестантска Америка, подвластна на традиционните стойности и крайния шовинизъм. Не че имаше нещо против евреите, католиците, латиноамериканците или пък негрите — поне така уверяваше Всемогъщия в ежедневните си молитви. Нима не беше взел на работа осем момичета с испанска кръв в ранчото си в Хил Кънтри, недалеч от Остин, да не говорим за няколкото негри, които се грижеха за градината? Разбира се, всяка жаба трябваше да си знае гьола.

Той продължи да се взира в тавана, като се опитваше да си спомни едно име. Името на човек, с когото се беше запознал преди две години на съвещанието на производителите на петрол в Далас; човек, който бе споменал, че живее и работи в Саудитска Арабия. Бяха поговорили съвсем малко, но този човек му беше направил силно впечатление. И сега си го представи — висок почти метър и осемдесет, малко по-нисък от самия Милър, стегнат, изправен, мълчалив, наблюдателен, сериозен, човек с изключителни познания върху Близкия Изток. Подпираше се на бастун заради лекото накуцване и се занимаваше с компютри. Колкото повече мислеше Милър, толкова повече подробности изплуваха в паметта му. Бяха разговаряли за компютри, за достойнствата на Милъровите „Ханиуел“, въпреки че този човек предпочиташе системите на IBM. След няколко минути Милър се свърза с отдела за проучвания и продиктува всичко, което си беше припомнил.

— Открийте кой е този човек — нареди той.

Над южното крайбрежие на Испания, наричано Коста дел Сол, падаше мрак. Въпреки че туристическият сезон беше отминал, сто и петдесетте километра крайбрежна ивица от Малага до Гибралтар представляваха непрекъснат низ от светлини. Погледнат иззад планините, брегът приличаше на огромна огнена змия, която се извиваше през Торемолинос, Михас, Фуенгирола, Марбела, Естепона, Пуерто Дукеса, за да стигне през Ла Линеа чак до Гибралтар. По магистралата от Малага до Кадиз, която лъкатушеше между хълмовете и плажовете, проблясваха фаровете на неспирен поток от коли и камиони.

В планините зад крайбрежието, в западния край на Испания, между Естепона и Пуерто Дукеса, е разположен лозарският район на южна Андалусия, където се произвеждат не десертните вина Херес, а силно червено вино. В центъра на тази област се намира малкото градче Манилва, само на около осем километра от брега, но с великолепен изглед на юг към морето. Манилва е заобиколен от цял рояк селца и паланки, населени от хората, които обработват земята по склоновете й се грижат за лозята.

В едно от тях, Алкантара дел Рио, изнурени мъже се връщаха след още един ден на усилен труд. Реколтата отдавна беше прибрана, но лозите трябваше да се подрежат и подготвят за настъпващата зима, а това означаваше още съсипваща работа за техните гърбове и рамене. И сега, преди да се приберат из разпръснатите си къщурки, много от тях първо се отбиваха до единствената в селото пивница за по чаша вино и някоя приказка.

Алкантара дел Рио едва ли можеше да се похвали с нещо друго, освен с тих и спокоен живот. В селцето се издигаше малка варосана църква, за която се грижеше престарял свещеник, немощен като службите, които водеше. Той отслужваше меса за жените и децата, като съжаляваше за мъжката част от паството си, която определено предпочиташе пивницата пред неделната служба. Децата от селото ходеха на училище в Манилва. Освен петдесетината варосани къщурки в селото, тук се намираше единствено „Бар Антонио“. В този момент барът беше претъпкан с лозари. Някои от тях работеха за кооперативни стопанства, отдалечени на километри оттук, други имаха собствена земя, където с тежък труд изкарваха колкото за прехраната си в зависимост от реколтата и от цените, които им предлагаха изкупвачите от големите градове.