Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Интеркомът приглушено иззвъня.

— Относно човека, за когото се интересувахте, мистър Милър. Когато сте го срещнали, той е работел за IBM в Саудитска Арабия. От IBM смятат, че това е той. Напуснал е и сега е консултант на свободна практика. Казва се Истърхаус, полковник Робърт Истърхаус.

— Намерете го — каза Милър. — Изпратете някой да го открие. Няма значение колко ще струва. Искам да ми го доведете.

Ноември, 1990 година

Маршал Козлов седеше зад писалището си и спокойно изучаваше четиримата мъже, седнали край дългата част на Т-образната заседателна маса. И четиримата четяха папки с гриф „Строго секретно“. Познаваше ги добре и им вярваше — трябваше да им вярва, защото кариерата му, а и не само тя, беше заложена на карта.

Вляво от него седеше заместник-началникът на щаба (Юг), с когото работеха заедно в Москва, но който всъщност отговаряше за южната част на Съветския съюз с нейните многолюдни мюсюлмански републики и границите с Румъния, Турция, Иран и Афганистан. До него беше началникът на Южното върховно командване в Баку, пристигнал в Москва с мисълта, че става дума за някое от обичайните съвещания на щаба. Но в това събиране нямаше нищо обичайно. Допреди седем години, преди да дойде в Москва като Първи заместник, маршал Козлов беше главнокомандващ в Управлението в Баку и човекът, който в момента четеше плана „Суворов“, всъщност дължеше своето повишение на него.

Другите двама на отсрещната страна на масата също бяха потънали в четене. Откъм страната на маршал Козлов беше човекът, чиято лоялност и участие щяха да бъдат от първостепенно значение ако изобщо се стигнеше до изпълнение на плана „Суворов“. Това беше заместник-началникът на ГРУ — съветското военно разузнаване. В непрестанен конфликт със значително превъзхождащия го съперник — КГБ, — ГРУ отговаряше за военното разузнаване в страната и навън, за контраразузнаването и за вътрешната сигурност на въоръжените сили. И което беше по-важно за плана „Суворов“ — в разпореждане на ГРУ бяха специалните части — Спецназ, — чието участие в началния етап на плана „Суворов“, ако той влезеше в изпълнение, щеше да бъде съдбоносно. Именно отрядите на Спецназ бяха тези, които през зимата на 1979 година се приземиха на летището в Кабул, щурмуваха президентския дворец убиха тогавашния президент на Афганистан и на негово място поставиха съветската марионетка Бабрак Кармал, който от своя страна незабавно изпрати апел (със задна дата) до Въоръжените сили на Съветския съюз да влязат в страната, за да потушат „размириците“.

Маршал Козлов се беше спрял на заместника, тъй като за никого не беше тайна, че началникът на ГРУ беше човек на КГБ, натрапен на Генералния щаб; човек, който без съмнение не преставаше да тича при приятелчетата си от КГБ с всяка информация, до която се добереше и която можеше да се използва срещу Върховното командване. Управлението на ГРУ беше точно на север от Централното летище и заместник-началникът беше прекосил цяла Москва, за да пристигне на съвещанието.

До него седеше още един човек, пристигнал от управлението си в северните предградия, чиито хора също щяха да бъдат от жизнено важно значение за изпълнението на плана „Суворов“. Това беше заместник-командирът на Въздушнодесантните войски — десантчиците, които трябваше да се спуснат в градовете, упоменати в плана и по този начин да подсигурят въздушния мост, който щеше да последва.

Нямаше смисъл да се ангажира Противовъздушната отбрана, тъй като нямаше да има нападение срещу Съветския съюз; по същата причина бяха пропуснати и Стратегическите ракетни войски, тъй като нямаше да има нужда от тях. А що се отнася до мотострелкови, артилерийски и бронетанкови части, то Южното върховно командване разполагаше с достатъчно голям потенциал за целта.

Заместник-началникът на ГРУ свърши с четенето и вдигна глава. Понечи да каже нещо, но маршал Козлов махна предупредително с ръка и двамата мълчаливо изчакаха останалите трима да свършат. Съвещанието беше започнало преди три часа, като в началото се бяха запознали със съкратения вариант на доклада на Камински. Мрачната сериозност, с която се отнесоха към изводите и прогнозите в доклада се подсилваше и от факта, че през изтеклата година една част от тези предвиждания се бяха сбъднали.

Вече имаше случаи на съкращаване на доставки на петрол, дори някои военни маневри бяха пренасрочени за по-късна дата (всъщност отменени) поради недостиг на гориво. Обещанието, че някои атомни централи ще бъдат пуснати отново, не бе изпълнено; в Сибир се произвеждаше количество, малко по-голямо от обичайното, а програмата за разработване на арктическите находища се намираше в задънена улица поради липса на технологии, на квалифицирана работна ръка и на пари. Гласността, перестройката, пресконференциите и насърчителните слова на Политбюро бяха едно, ала Русия се нуждаеше от нещо много по-сериозно, за да влезе в релси.