Фредерик Форсайт - Парламентьорът

Погледна часовника си. Четири и половина. Натисна един бутон на писалището си и част от облицованата с тиково дърво отсрещна стена безшумно се плъзна встрани, за да открие големия екран на цветен телевизор. Избра канала с новините на CNN и успя да хване най-голямата сензация за дена.

Самолет № 1 на американските ВВС сякаш беше увиснал над пистата за кацане на военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон, преди колесниците му внимателно да докоснат асфалта и да се плъзнат по американска земя. Докато самолетът постепенно забавяше ход и напускаше пистата за приземяване, завивайки по отсечката за рулиране към сградата на летището, на екрана се появи лицето на някакъв журналист, който задъхано заговори за кой ли път вече за речта на президента в Москва преди дванадесет часа.

Като че ли в подкрепа на този разказ екипът на CNN запълни десетте минути до окончателното спиране на Боинга с руските слова на президента, естествено със субтитри на английски, с радостните възгласи на летищните работници и милиционерите, със сцената, в която Михаил Горбачов прочувствено бе прегърнал американския президент. Мътносивите очи на Сайръс Милър не потрепнаха. Дори в личния си кабинет той не даваше външен израз на омразата си към патриция от Нова Англия, който съвсем неочаквано спечели изборите за президент преди дванадесет месеца и който си беше поставил за цел размразяване на отношенията с Русия в много по-голяма степен, отколкото Рейгън някога си бе позволявал. В момента, в който президентът Кормак се появи на изхода на самолета и гръмнаха звуците на приветствения марш Милър презрително изключи телевизора.

„Комунистически копелдак“ — изръмжа той и отново се зае с доклада на Диксън.

Всъщност този двадесетгодишен срок за изчерпване на запасите от нефт на четиридесет и едната страни-производителки, с изключение на споменатите десет не отговаря напълно на действителността. До десет години, а не е изключено и по-рано, ще започне покачването на цените. Неотдавна Харвардският университет излезе с доклад, в който предвижда до 1999 година покачване на цените до 30 долара за барел (има се предвид стойността на долара от 1989 година) спрямо сегашната цена от 16 долара за барел. На доклада не бе дадена гласност макар всъщност изводите му да бяха дори оптимистични. Перспективата от въздействието на тези цени върху американското общество е кошмарна. Какво ще стори обикновеният американец, когато му кажат, че ще трябва да плаща 2 долара за галон бензин? Как ще реагира фермерът, когато му кажат, че няма да е в състояние да храни свинете си или да жъне нивите си, че няма дори да може да отоплява дома си през тежките северни зими? Ще бъдем изправени пред социална революция.

Дори ако Вашингтон погледне благосклонно на едно повсеместно съживяване на нефтодобива в САЩ, пак ще разполагаме със запаси само за 5 години при сегашните темпове на консумация. Положението в Европа е още по-тежко; ако не броим малка Норвегия (една от десетте страни със запаси за повече от 30 години, но основаващи се изцяло на много малък добив от крайбрежната ивица), запасите на Европа ще се изчерпят за 3 години. Страните от Тихоокеанския басейн разчитат изцяло на вносен нефт и притежават огромни излишъци от валута. Какъв ще бъде резултатът? Като оставим настрана Мексико, Венецуела и Либия, ще трябва да разчитаме на същия източник на доставки: шестте страни-производителки от Близкия Изток.

Иран, Ирак, Абу Даби и Неутралната зона разполагат с нефт, но Саудитска Арабия и съседен Кувейт са с по-големи залежи от тези на останалите осем страни взети заедно и смятам, че точно Саудитска Арабия може да бъде ключът към ОПЕК. С годишна продукция от 170 милиарда барела, с 25% от световното производство, което ще се повиши до 50%, когато останалите страни-производителки започнат да излизат една по една от играта и със залежи за над сто години, Саудитска Арабия е страната, която ще контролира световните цени на нефта, което пък означава, че ще контролира и Америка.

При прогнозираното увеличение на цените до 1995 година Америка ще трябва да плаща ежедневно по 450 милиона долара на Саудитска Арабия и граничещия с нея Кувейт. На практика доставчиците от Близкия Изток ще притежават индустрията на САЩ, чиито енергийни нужди ще задоволяват. Америка, независимо от нейния напредък, високо технологично ниво, висок жизнен стандарт и военна мощ ще зависи изцяло в икономическо, финансово, стратегическо, а оттук и в политическо отношение от една изостанала, слабо населена, полуномадска, корумпирана и непредсказуема държава, върху която не може да се упражнява какъвто и да било контрол.