Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Томас вдигна слушалката от телефона на бюрото и поиска да го свържат.

Двамата мъже се срещнаха на чашка между осем и девет в спокойна кръчма край реката. Поприказваха си за ръгби, а Томас плати питиетата. Лойд се сещаше, че човекът от Специалния отдел не е поискал да се срещнат в крайречната кръчма само за да си приказват за една игра, чийто сезон щеше да настъпи чак след два месеца. Когато получиха чашите си и си казаха обичайното „наздраве“, Томас кимна с глава навън към терасата при кея. Там бе по-спокойно, тъй като повечето млади двойки от Челси и Фулам допиваха аперитивите си и поемаха за вечеря.

— Имам един проблем — започна Томас. — Помислих си, че евентуално можеш да помогнеш.

— Ами… стига да мога — отвърна Лойд.

Томас разказа за молбата от Париж и за празните билети, изтеглени от криминалния архив и Специалния отдел.

— Хрумна ми, че ако такъв човек изобщо съществува и при това е англичанин, той вероятно никога не би си омърсил ръцете вътре в страната. Ако някога е оставил някъде следа, може да е попаднал в полезрението на Службата.

— Службата? — спокойно попита Лойд.

— Хайде, хайде, Бари. От време на време се налага да знаем доста неща. — Гласът на Томас бе само малко по-силен от шепот. Гледани отзад, те приличаха на двама облечени в тъмни костюми мъже, които наблюдават през тъмната река светлините на южния бряг и обсъждат извършените през деня в Сити сделки. — По време на разследването около Блейк се наложи да преровим множество дела. За мнозина от Форин Офис стана ясно с какво именно се занимават. Ти бе един от тях. Работеше в неговия отдел, когато го заподозряха. Така че знам къде точно работиш.

— Ясно — каза Лойд.

— Виж какво, аз може да съм Брин Томас там в парка, но съм и старши следовател в Специалния отдел. Човек не може да си остава анонимен абсолютно за всички, нали?

Лойд гледаше в чашата си.

— Това официално искане за информация ли е?

— Не, още не мога да го направя по този начин. Френската молба е неофициална, от Льобел до Малинсън. Той не откри нищо в Централния архив и отговори, че не може да помогне, но освен това се обади и на Диксън, който пък ме накара да извърша бърза проверка. Тихомълком, нали разбираш? Понякога така трябва да се действува. Цялата работа е много деликатна. Не бива да стига до печата или нещо подобно. Най-вероятно тук във Великобритания няма с какво да се помогне на Льобел. Просто исках да опитам всички възможности и ти си последната от тях.

— Предполага се, че този човек е тръгнал срещу Дьо Гол?

— Ако се съди по разследването, трябва да е така. Французите обаче го дават твърде предпазливо. Очевидно не искат никаква гласност.

— Явно. Но защо не се обърнат направо към нас?

— Молбата за издирване е направена на базата на лични взаимоотношения. От Льобел към Малинсън. Може би френските специални служби нямат такива взаимоотношения с твоето учреждение.

Ако Лойд усети намека за прословутите лоши отношения между SDECE и Службата, той с нищо не го показа.

— За какво си мислиш? — попита след малко Томас.

— Странно — отвърна Лойд, загледан над реката. — Помниш ли случая Филби?

— Разбира се.

— Все още е отворена рана в нашата служба — заключи Лойд. — Той изчезна през Бейрут в януари 1961 година. Разбира се, работата излезе наяве едва по-късно, но предизвика голяма суматоха в Службата. Много хора бяха преместени. Трябваше да го сторим, преди да е изпял каквото знае за повечето от Арабския отдел, а и някои други. Един от хората, които трябваше да бъдат светкавично преместени, беше главният ни резидент в Карибския район. Шест месеца по-рано, преди да го пратят там, беше работил с Филби в Бейрут.

Горе-долу по същото време диктаторът на Доминиканската република, Трухильо, бе убит на един усамотен път край Сиудад Трухильо. Съгласно съобщенията бил убит от партизани — той имаше много врагове. Тогава нашият човек се върна в Лондон и известно време, докато го изпратят другаде, работихме в един кабинет. Той спомена за някакъв слух, според който колата на Трухильо била спряна с един-единствен снайперски изстрел, за да могат нападателите да разбият вратата и ликвидират човека в нея. Изстрелът е бил нещо страхотно — от сто и петдесет метра по бързо движеща се кола. Куршумът минал през малкото триъгълно стъкло откъм страната на шофьора, единственото небронирано. Иначе цялата кола била обезопасена. Шофьорът бил улучен в шията и катастрофирал. Именно в този момент изскочили партизаните. Странното в цялата работа е, че според слуха снайперистът бил англичанин.