Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Положи куфара върху капака на тоалетната чиния и нареди стоманените цилиндри един до друг в сгънатия шинел, докато куфарът се напълни. Завърза вътрешните укрепващи колани и съдържанието вече не можеше да се движи насам-натам. Затвори куфара и хвърли поглед навън. При умивалниците имаше двама души и други двама пред писоарите. Излезе от кабинката, рязко сви към вратата и бързо изкачи стълбите към главната зала, преди някой от четиримата да успее да го зърне, дори и да искаше.

Не можеше да се върне в багажното като здрав и читав човек, след като така скоро го бе напуснал като инвалид, затова повика един носач, обясни му, че бърза, а иска да обмени пари, да си получи багажа и да хване такси колкото е възможно по-скоро. Пъхна квитанцията в ръката на носача заедно с банкнота от хиляда лирети и му махна към багажното. Каза, че той самият ще е в обменното бюро, за да смени английски фунтове в лирети.

Италианецът кимна радостно и отиде за багажа. Чакала смени последните си двадесет фунта в италианска валута и тъкмо когато свърши, носачът се върна с останалите три части от багажа му. След две минути се носеше с опасна скорост в едно такси през Пиаца Дука Даоста към хотел „Континентале“.

На рецепцията в разкошното фоайе на хотела каза на администратора:

— За мен трябва да има запазена стая на името Дуган. Преди два дни се обадих по телефона от Лондон.

Малко преди осем Чакала се наслаждаваше на удоволствието да се избръсне и вземе душ в стаята си. Два от куфарите бяха внимателно заключени в гардероба. Третият със собствените му дрехи бе отворен върху леглото и костюмът за вечерта — морскосин от лек вълнен мохерен плат, висеше окачен на вратата на гардероба, Гълъбовосивият костюм бе предаден на хотелската служба за почистване и изглаждане. Предстояха аперитив, вечеря и ранно лягане, тъй като следващият ден, 13 август, щеше да е много натоварен.

— Нищо.

Вторият от двамата млади детективи от службата на Брин Томас затвори и последното от възложените му за преглед дела и погледна към началника си отсреща.

Колегата му също бе свършил и направил подобно заключение. Самият Томас бе готов от пет минути и стоеше до прозореца, с гръб към стаята, загледан в точещото се през мрака улично движение. За разлика от помощник-комисаря Малинсън той не разполагаше с изглед към реката и от своя първи етаж виждаше единствено автомобилния гмеж по Хорсфери Роуд. Чувствуваше се отвратително. Гърлото го болеше от цигарите, които знаеше, че не бива да пуши при силната си настинка, но от които не можеше да се откаже, особено когато бе под напрежение.

Главата го болеше от дима и безкрайните телефонни запитвания през целия следобед по повод изравяните от регистри и досиета имена. Всички отговори бяха отрицателни. Човекът се оказваше или напълно „чист“, или пък неподходящ за задачата да ликвидира френския президент.

— Добре, толкоз! — каза твърдо Томас, като се извърна от прозореца. — Направихме всичко възможно, но просто никой не подхожда на полученото описание.

— Може и да има англичанин, дето се занимава с подобен род дейност — рече единият от инспекторите, — но да го нямаме в архивите.

— Виж какво, всички са ни в архивите! — изръмжа Томас. Но не му беше приятна мисълта, че такава интересна риба като един професионален убиец би могла да съществува в неговата зона на действие, без да е регистрирана никъде, а простудата и главоболието никак не допринасяха за подобряване на настроението. Уелският му акцент проявяваше склонност да се засилва, когато бе ядосан. Тридесетте години, прекарани далеч от долините, не бяха изкоренили напълно напевните нотки.

— В края на краищата — каза другият инспектор — политическите убийци са твърде редки птици. Може и да нямаме такъв в страната. Не е много типично за англичаните в края на краищата.

Томас го изгледа кръвнишки. Той предпочиташе жителите на Обединеното кралство да бъдат наричани „британци“ и сега си помисли, че нетактично използваният от инспектора термин „англичанин“ представлява прикрит намек за възможността подобна птица да се измъти сред уелсците, шотландците или ирландците. Това обаче не бе така.

— Както и да е, прибирайте папките. Върнете ги в архива. Ще отговоря, че резултатите от задълбоченото проучване показват, че подобно лице не ни е известно. Това е всичко, което можем да направим.

— От кого беше запитването, шефе? — попита единият.