Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Час на изпращане: 12. 8. 1963.“

Беше малко след дванадесет и половина. Вдигна слушалката и когато телефонистката се обади, поиска да го свържат с помощник-комисаря Диксън, началник на Специалния отдел.

— Ало, Алек? Тони Малинсън. Можеш ли да ми отделиш една минута? С удоволствие, но няма как. Ще трябва да огранича обяда си с един сандвич долу. Май ще се окаже от най-напрегнатите дни. Не, само искам да те видя за малко, преди да излезеш. Добре, много добре, идвам веднага.

По пътя остави адресирания до комисаря плик върху бюрото на помощника.

— Отивам за малко догоре при Диксън от Специалния отдел. Бихте ли предали плика в кабинета на комисаря, Джон Р. Лично. И изпратете това съобщение. Напечатайте го сам в необходимата форма.

— Да, сър.

Малинсън остана прав до бюрото, докато детективът прочете бележката. Очите му се разшириха, когато стигна до края.

— Джон…

— Сър?

— И моля да запазите мълчание по въпроса.

— Да, сър.

— Пълно мълчание, Джон.

— Нито дума, сър.

Малинсън му отправи кратка усмивка и излезе от кабинета. Помощникът прочете съобщението за Льобел още един път, спомни си направените тази сутрин по поръка на Малинсън проучвания в Централния архив, свърза двете неща и прошепна: „Дявол да го вземе.“

Малинсън прекара при Диксън двадесет минути и успешно провали насрочения му обяд в клуба. Даде на ръководителя на Специалния отдел последния екземпляр от доклада до комисаря. Когато се надигна, за да тръгне, хвана дръжката на вратата и се извърна:

— Съжалявам, Алек, но това наистина попада повече в твоята област. Ако ме питаш обаче, в тая страна няма човек от този мащаб. Така че една хубава проверка на досиетата, и ще можеш да съобщиш по телекса на Льобел, че не можем с нищо да му помогнем. Да ти призная, тоя път не му завиждам на работата.

Помощник-комисарят Диксън, в чиито задължения влизаше и да държи под око всички откачени във Великобритания, на които би хрумнало да убият някой гостуващ политик, да не говорим за десетките озлобени или ексцентрични чужденци, намерили приют в страната, усети още по-остро нелепото положение, в което Льобел бе изпаднал. Да предпазваш свои и гостуващи политици от посегателства на неуравновесени фанатици, бе само по себе си крайно неприятно, но при тях човек можеше поне да разчита, че като аматьори ще се провалят при сблъсъка с неговия екип професионалисти от класа.

Собственият ти държавен глава да е прицел за посегателствата на вътрешна организация от опитни бивши военни бе още по-лошо. И все пак французите се бяха справили с ОАС. Като професионалист, Диксън им се възхищаваше за това. Наемането на чуждестранен професионален наемник обаче бе нещо различно. От гледна точка на Диксън в този случай имаше само една положителна страна: възможните заподозрени се свеждаха до такъв ограничен брой, че щеше да се окаже, той не хранеше съмнение, че в архивите на Специалния отдел не съществува англичанин от мащабите на лицето, издирвано от Льобел.

След излизането на Малинсън Диксън прочете копието от доклада. После повика собствения си помощник.

— Моля съобщете на старши следователя Томас, че бих искал да го видя в… — той погледна часовника си, пресметна колко би му отнел един доста съкратен обяд — точно в два.

Чакала кацна на брюкселското летище малко след дванадесет. Заключи трите куфара в автоматичния гардероб на главната сграда и взе със себе си в града само ръчната чанта с личните си вещи, гипса, памука и бинтовете. Освободи таксито пред Централната гара и се отправи към багажния гардероб.

Куфарът с пушката си беше все така на лавицата, където преди седмица видя служителят да го оставя. Представи разписката и си го получи.

Недалеч от гарата откри малък долнопробен хотел от тези, дето, изглежда, съществуват около всички главни гари по света и в които не задават въпроси, но изслушват много лъжи.

Нае единична стая за една нощ, предплати с белгийски банкноти, обменени на летището, и сам отнесе куфара си до стаята. Заключил добре вратата, той напълни леген със студена вода, изтърси гипса и бинтовете върху леглото и се залови за работа.

След като свърши, още два часа отидоха за втвърдяване на гипса. През това време остана седнал, вдигнал натежалия крак на един стол, докато пушеше филтровите си цигари и гледаше навън към мръсната редица покриви, които съставяха гледката от стаята му. От време на време опитваше гипса с палец, но всеки път решаваше да го остави още малко да се втвърди.