Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

— Няма значение. Изглежда, някой си има неприятности, но не сме ние.

Двамата по-млади мъже бяха събрали материалите и тръгнаха към вратата. Имаха си семейства, при които да се приберат, а единият очакваше всеки момент за първи път да стане баща. Той пръв стигна вратата. Другият се обърна, свъсил вежди в размисъл.

— Шефе, хрумна ми нещо, докато се ровех из материалите. Ако такъв човек съществува и е от британска националност, по всяка вероятност той изобщо не би действал тук. Мисълта ми е, че дори човек като него трябва да си има някъде база. Нещо като убежище, където да се завръща. Много е възможно такъв човек да е уважавана личност в родината си.

— За какво намекваш? Нещо като Джекил и Хайд? 115 115 Д-р Джекил е герой от романа на Робърт Луис Стивънсън „Необикновеният случай с д-р Джекил и г-н Хайд“. Благонравеният и уважаван д-р Джекил има способността, чрез поглъщане на хапче, да се превъплътява в личността на извратения и похотлив г-н Хайд. Нарицателно за човек с двойствен живот. — Б.пр.

— Ами нещо такова. Искам да кажа, че ако някъде съществува професионален убиец като този, когото издирваме, и той представлява достатъчно сериозна заплаха, за да накара някого да положи необходимите усилия да даде ход на подобно разследване под ръководството на човек с вашето служебно положение, то въпросният убиец трябва да е голяма риба. В такъв случай трябва да има зад гърба си някоя и друга свършена работа. Иначе щеше да е никой, нали?

— Карай нататък — каза Томас, като го гледаше внимателно.

— Хрумна ми, че такъв човек вероятно би работил само извън собствената си страна. Така че не би следвало да е попаднал в полезрението на вътрешните сили за сигурност. Може би Службата го е надушила някога в миналото…

Томас обмисли идеята и бавно поклати глава.

— Остави тая работа и си върви. Аз ще напиша доклада. И направо забрави, че сме провеждали подобно разследване.

Когато обаче инспекторът си отиде, подхвърлената от него идея се загнезди в главата на Томас. Той можеше веднага да седне и да напише доклада. Напълно отрицателен. Изтеглен е празен билет. Никакви действия не биха могли да се предприемат на базата на извършените проучвания в архивите. Ами ако зад запитването на французите се крие нещо? Ако французите не са се просто подплашили, както подозираше Томас, от някой слух, засягащ скъпоценния им президент? Ако те наистина разполагаха с толкова малко, за което да се заловят, ако нямаше данни човекът да е англичанин, тогава вероятно търсеха по същия начин из целия свят. Огромна бе вероятността изобщо да няма убиец, а ако има, той да произхожда от някоя от страните с дълги традиции в областта на политическите убийства. Ами ако все пак подозренията на французите се потвърдяха? И ако човекът излезеше англичанин, макар и само по рождение?

Томас се гордееше много с репутацията на Скотланд Ярд и особено на Специалния отдел. Никога не бяха имали подобна неприятност, не бяха загубвали високопоставен чуждестранен гост, не бе имало и сянка от скандал.

Той лично трябваше да се грижи дори за онова руско копеле, шефа на КГБ Иван Серов, когато пристигна да подготвя посещението на Хрушчов, а наоколо бе пълно с балтийци и поляци, дето искаха да пречукат Серов. Един изстрел не пукна дори, макар да гъмжеше и от ченгета на Серов, а всеки от тях мъкнеше оръжие и нямаше да се поколебае да го пусне в ход.

На старши следователя Брин Томас му оставаха две години до пенсията и до уединяването в купената с Мег къщичка, с изглед през зелените морави към Бристълския канал. Най-добре да провери всичко, та да му е чиста работата.

На младини Томас беше много добър ръгбист и мнозина, играли срещу „Глемъргън“, ясно си спомняха колко не бе препоръчително предприемането на рисковани акции, когато страничен нападател беше Брин Томас. Разбира се, вече бе твърде стар за тая работа, но все още живо се интересуваше от „Лендън Уелш“ и когато можеше да се измъкне от работа, отиваше да ги гледа на „Оулд Диър Парк“ в Ричмънд. Добре познаваше всички играчи, прекарваше доста време в приказки с тях в клуба след мачове и репутацията му винаги държеше вратите отворени за него.

Играчите знаеха, че един от тях работи в Министерството на външните работи. Томас знаеше малко повече — Бари Лойд работеше в отдел под крилото на външния министър, но несвързан с Форин Офис. Това бе Секретната разузнавателна служба, наричана понякога СРС, понякога само Службата, а най-често, макар и неправилно, хората й викаха MI–6.