Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

В Следствената полиция минаваше за малко муден. Прилежен човек, който не обичаше да става обект на общественото внимание и никога не правеше пресконференции от типа на тези, върху които мнозина от колегите му бяха изградили своята репутация. И все пак Льобел бе вървял неотклонно нагоре по стълбата, разнищвал бе делата си, вкарвал бе престъпниците в затвора. Когато преди три години се оваканти мястото на началник на отдел „Убийства“ в Криминалната бригада, дори другите претенденти за поста се съгласиха, че ще е справедливо то да се заеме от Льобел. Представял се бе много добре при разкриването на убийства и за три години не пропусна да осигури арестуването на престъпника, макар веднъж един от тях да бе оправдан по технически причини.

Като началник на отдел „Убийства“ Льобел попадна по-отблизо под погледа на Морис Бувие, шефа на цялата бригада — също полицай от старата генерация. И така, когато преди няколко седмици Дюпюи внезапно почина, именно Бувие поиска Льобел да стане новият му заместник. Някои в Следствената подозираха, че затрупаният през голяма част ат времето си с административни дейности Бувие иска да има на разположение приближаващ пенсионната възраст подчинен, който да е в състояние тихомълком да се занимава с големите, привличащи вниманието на печата дела, без да отнема от славата на своя началник. Но може би тия хора бяха просто твърде строги съдници.

След заседанието в министерството копията от доклада на Ролан бяха прибрани на съхранение в касата на министъра. Само на Льобел бе позволено да задържи екземпляра на Бувие. Единствената му молба бе да му разрешат да потърси конфиденциално връзка с началниците на следствените органи в по-големите държави, където съществуваше вероятност в архивите да е регистриран наемен убиец от типа на Чакала. Без такова сътрудничество, посочи той, би било невъзможно дори да започне разследването.

Сангинети попита дали може да се разчита на тези хора да си държат устата затворена. Льобел отговори, че лично познава необходимите лица и че проучванията му няма да имат официален характер, а ще протекат на основата на личните връзки, съществуващи между повечето полицаи от висшите ешелони в западния свят. След известен размисъл министърът даде съгласието си.

И ето сега Льобел стоеше в хола, чакаше Бувие и наблюдаваше как ръководителите на отдели се изнизват покрай него навън. Едни кимваха отсечено и отминаваха, други си позволяваха съчувствена усмивка и му пожелаваха лека нощ. Докато Бувие все още разговаряше тихичко с Макс Ферне в заседателната зала, отвътре сред последните излезе аристократичният полковник от личния състав на Елисейския дворец. Когато мъжете около масата бяха набързо представяни, Льобел бе запомнил името Сен Клер дьо Вийобан. Полковникът спря пред дребния и закръглен комисар и го загледа със зле прикрито неудоволствие.

— Надявам се, комисаре, че ще имате успех в разследването си, и при това бърз — каза той. — Ние в двореца ще следим отблизо вашите действия. В случай че не успеете да намерите този бандит, мога да ви уверя, че ще има някои… последици.

Сен Клер се извърна на пети и надуто пое надолу по стълбите към фоайето. Льобел не каза нищо, само бързо примигна няколко пъти.

Един от факторите в издигането на Клод Льобел, който му бе носил успех в следователската работа през двадесетте години, когато постъпи в следствените органи на Четвъртата република като млад детектив в Нормандия, бе способността му да предразполага хората да разговарят с него.

Той нямаше внушителната фигура на Бувие, традиционния символ на авторитета на закона. Нито пък можеше да си играе с думите като толкова много представители на новото поколение млади следователи, постъпващи напоследък в службата, които бяха в състояние да смутят и сплашат всеки свидетел. И двете липси обаче не му пречеха в работата.

Льобел знаеше, че повечето престъпления във всяко общество се извършваха под погледа на малкия човек, на дребния търговец, на продавача, на пощаджията или банковия чиновник. А той умееше да накара тези хора да говорят с него и съзнаваше това.

Отчасти това се дължеше на ръста му — беше дребен и в много отношения напомняше карикатурата на мъжа под чехъл, какъвто всъщност и беше, макар никой в отдела да не знаеше това.

Обличаше се старомодно в омачкан костюм и шлифер. Обноските му бяха кротки, като че ли моли за извинение, и когато молеше свидетеля да даде сведения, поведението му до такава степен контрастираше с отношението към тоя човек при първия му сблъсък със закона, че той проявяваше склонност да питае топли чувства към следователя като към спасител от грубостта на неговите подчинени.