Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Заплахата висна над дългата маса, по-осезаема от облака синкав дим от лулата на Бувие. Тънките черти на Сен Клер видимо се свиха и в очите му се появи тревога.

— Всички тук знаем за ограничените възможности, с които разполага президентската охрана — каза глухо комисар Дюкре. — Прекарваме времето си в непосредствена близост с личността на президента. Очевидно това разследване трябва да обхване значително по-широки мащаби, отколкото моите подчинени биха могли да си позволят, без да пренебрегват преките си задължения.

Никой не възрази, тъй като всеки шеф на отдел знаеше, че казаното от началника на президентската охрана е вярно. От друга страна, никой не желаеше министерският поглед да се спре върху него. Роже Фре огледа масата и се спря в другия й край на обвитата в дим едра фигура на комисар Бувие.

— Вие как мислите, Бувие? Още не сте вземали думата.

Детективът извади лулата от устата си, съумя да пусне струйка смрадлив дим право в лицето на извърналия се към него Сен Клер и заговори спокойно, като човек, излагащ току-що хрумнали му прости обстоятелства:

— Струва ми се, господин министре, че SDECE не може да разкрие този човек чрез агентите си в ОАС, понеже дори ОАС не знае кой е той. Оперативният отдел не може да го унищожи, защото не знае кого да унищожи. Контраразузнаването не може да го залови на границата, понеже не знаят кого да търсят, а архивата не може да ни даде нищо за него, тъй като не знае какво да търси. Полицията не може да го арестува, защото не знае кого да арестува, а специалните части не могат да го преследват, след като не знаят кого да преследват. Цялата структура на силите за сигурност във Франция е безсилна, тъй като липсва име. Ето защо ми се струва, че първата задача, без решаването на която всички останали стават безсмислени, е да се даде на тоя човек име. Когато разполагаме с име, получаваме лице, от лицето — паспорт, а от паспорта — арест. А за да се открие името, при това тайно, е необходима чисто детективска работа.

Бувие млъкна и втъкна лулата между зъбите си. Казаното от него се предъвкваше от всеки от мъжете край масата. Никой не можеше да го оспори. Сангинети кимна бавно.

— И кой, комисаре, е най-добрият следовател във Франция? — попита тихо.

Преди да свали отново лулата си, Бувие помисли няколко секунди.

— Най-добрият детектив във Франция, господа, е собственият ми заместник, комисар Клод Льобел.

— Повикайте го — каза министърът на вътрешните работи.

След един час Клод Льобел излезе от заседателната зала объркан и зашеметен. В продължение на петдесет минути бе слушал министъра на вътрешните работи, който го осведоми за предстоящата задача.

Когато влезе, го помолиха да седне в края на масата, притиснат между началника на специалните части и собствения си шеф. Останалите четиринадесет запазиха мълчание, докато той изчете доклада на Ролан, като през цялото време усещаше любопитните им погледи, които го преценяваха от всички страни.

Когато остави доклада, у него се надигна тревога. Защо го викат? После заговори министърът. Това не бе нито консултация, нито молба, а заповед, последвана от подробна информация. Щеше да има собствен кабинет и неограничен достъп до всяко необходимо сведение. Целият потенциал на организациите, оглавени от насядалите около масата мъже, щеше да бъде на негово разположение. Нямаше да има никакви ограничения върху разходите.

На няколко пъти му бе внушена необходимостта от пълна тайна, наложена лично от държавния глава. Докато слушаше, сърцето му се сви. Те настояваха, не, заповядваха да извърши невъзможното. Нямаше нищо, за което да се залови. Нямаше дори престъпление. Поне засега. Липсваха улики. Никакви свидетели освен тримата, които не можеше да разпита. Само едно име, едно кодово название, и един цял свят, където да го издирва.

Клод Льобел бе — той сам знаеше това — добър полицай. Винаги е бил добър полицай — бавен, прецизен, методичен, старателен. Само в някои случаи се бе проявявал проблясък на вдъхновение, необходим за превръщането на един добър полицай в забележителен детектив. Но никога не бе забравял обстоятелството, че в работата на полицая деветдесет и девет на сто от влагания труд е рутинно, с нищо не забележително разследване, проверки и двойни проверки, трудолюбиво изплитане на паяжина от отделни части, докато те се превърнат в едно цяло, цялото да стане мрежа, която в края на краищата ще затвори престъпника в клетка. Клетка, която не само да се отрази във вестникарски заглавия, но и да може да издържи изпитанието на съдебния процес.