Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

На първия етаж тръгнаха през късата и широка площадка над входното фоайе и спряха пред вратата от лявата страна. Церемониалмайсторът тихо почука. Отвътре се чу приглушено „Entrez“ 88 88 Влезте. (фр.) — Б.пр. , служителят отвори плавно и отстъпи встрани, за да даде път на министъра да влезе в Salon des Ordonnances 89 89 Адютантска стая (фр.). — Б.пр. . Когато министърът влезе, вратата се затвори зад гърба му без шум, а церемониалмайсторът пое достолепно надолу по стълбите към вестибюла.

През големия южен прозорец в отдалечения край на салона влизаха слънчеви лъчи и къпеха килима в топлина. Един от прозорците, високи от пода до тавана, бе отворен и откъм градината на двореца се чуваше гугукането на гривяк сред дърветата. Шумът от движението по разположената едва на петстотин крачки от прозорците Шанз-Елизе, напълно закрита от разклонените липи и брези, величествени в непокътнатата си лятна лиственица, се долавяше просто като някакво ромолене — по-слабо дори от гукането на гривяка. Както всеки път, когато се озоваваше в южните помещения на Елисейския дворец, г-н Фре, градско чедо, си представяше, че се намира в някой замък в сърцето на провинцията. Ревът на уличното движение по Сент Оноре от другата страна бе само спомен. Президентът, както му бе известно, обожаваше природата.

Дежурен офицер този ден бе полковник Тесер. Той се надигна иззад бюрото.

— Monsieur le Ministre 90 90 Господин министър (фр.). — Б.пр. …

— Полковник… — Г-н Фре кимна с глава към затворената двойна врата с позлатени дръжки в лявата част на салона. — Очакват ли ме?

— Разбира се, господин министър. — Тесер прекоси помещението, почука отсечено на вратите, отвори едното крило и застана на входа.

— Министърът на вътрешните работи, Monsieur le President 91 91 Господин президент (фр.). — Б.пр. .

Отвътре се чу приглушено разрешение. Тесер отстъпи, усмихна се на министъра и Роже Фре влезе покрай него в личния кабинет на Дьо Гол.

Винаги си бе мислил, че в тази стая няма нещо, което да не говори за личността на човека, разпоредил как да я мебелират и украсят. Отдясно бяха трите високи и изящни прозореца, през които, както и в помещението на адютантите, се виждаше градината. Единият също бе отворен и гукането на гълъба, затихнало, докато министърът минаваше през вратата между двете помещения, отново долетя откъм градината.

Някъде под липите и брезите се криеха смълчани мъже, въоръжени с автоматични пистолети, с които можеха да улучат от двадесет крачки центъра на асо пика. Зла участ грозеше обаче оня от тях, който допуснеше да бъде зърнат от прозорците на първия етаж. В двореца бе станала легендарна яростта на човека, когото те биха защитавали фанатично, ако се наложеше, в случай че забележеше мерките, вземани за собствената му охрана, или пък в случай че тези мерки смутят уединението му.

Този бе един от най-тежките кръстове, които трябваше да носи Дюкре, и никой не завиждаше на задачата му да пази човек, за когото всички форми на лична охрана представляваха унижение, което той не желаеше да понася.

Вляво, край стената със затворените зад стъклени витрини лавици за книги, имаше масичка в стил „Луи XV“, а върху нея — часовник в стил „Луи XIV“. Подът бе застлан с килим, изтъкан през 1615 година от манифактурата „Савонри“ в придворната фабрика в Шайо. Както му обясни веднъж президентът, тази фабрика някога произвеждала сапун 92 92 На френски „савон“. — Б.пр. и оттогава името й останало неразделно свързано с тъканите в нея килими.

В стаята нямаше нещо, което да не е семпло, да не е изпълнено с достойнство, да не е подбрано с вкус и най-вече — да не олицетворява величието на Франция. Това включваше също така, поне що се отнася до Роже Фре, и мъжа зад бюрото, който се надигна, за да го поздрави с обичайната си изискана вежливост.

Министърът си спомни, че Харолд Кинг, доайен на британските журналисти в Париж и единственият жив личен приятел на Дьо Гол от англосаксонско потекло, му каза веднъж, че с маниерите си на поведение президентът принадлежи не на двадесетия, а на осемнадесетия век. Всеки път след това, когато срещаше своя работодател, Роже Фре се мъчеше без успех да си представи облечена в коприна и брокат висока фигура, която поздравява със същите изтънчени жестове. Връзката бе очевидна, но самият образ му убягваше. Нито пък бе в състояние да забрави редките случаи, в които достолепният старец изпадаше в истински гняв от нещо подразнило го и бе използвал такъв груб казармен език, че околните или намиращите се наблизо членове на правителството оставаха като гръмнати и губеха дар-слово.