Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Въпреки това през последните две десетилетия нарасна броят на средно големите страни, които откриха собствено, макар и елементарно производство на оръжие. Трудностите набъбват пропорционално със сложността на произвежданото оръжие. Лесно е да се прави леко въоръжение, по-трудно се произвеждат оръдия, бронетранспортьори и танкове, особено трудно е да се създаде корабостроителна индустрия за модерни военни съдове, а най-трудно от всичко е да се изкарат модерни реактивни изтребители и бомбардировачи. Равнището на дадена местна военна промишленост си личи по техническия предел, над който се налага внос на оръжие от други страни.

Основните производители и износители на оръжие в западния свят са Съединените щати, Канада, Великобритания, Франция, Италия, Западна Германия (там определени производства са забранени с Парижкия договор от 1954), Швеция, Швейцария, Испания, Белгия, Израел и Южна Африка. Швеция и Швейцария са неутрални, но въпреки това произвеждат и изнасят много добро въоръжение. Израел и Южна Африка си изградиха собствена военна промишленост поради сложната обстановка, която ги задължава да зависят само от себе си в случай на криза. Тези две страни не изнасят оръжия. Останалите са членки на НАТО и са свързани с обща военна политика. Освен това между външните им министерства съществува определено, макар и не съвсем ясно сътрудничество по въпросите на търговията с оръжие. Така че всяка заявка за оръжие бива внимателно разглеждана, преди да се издаде съответното разрешение. При това купувачът, обикновено някоя малка държава, подписва писмена декларация, че няма да препродаде оръжието без изричното писмено съгласие на доставчика. С други думи, министерството на външните работи задава безбройни въпроси, преди да допусне сделката, и такива сделки се осъществяват почти задължително на правителствено равнище.

Комунистическите оръжия са силно стандартизирани и произлизат главно от Русия и Чехословакия. Новият фактор, Китай, също произвежда въоръжение на достатъчно високо технологично ниво, за да отговаря на теорията на Мао за партизанската война. При комунистите търговията с оръжие е поставена на друга основа. Определящо е политическото влияние, а не парите. Много съветски пратки с оръжие се предоставят като дарения, за да се спечели благоволението на едно или друго правителство. Верни на максимата, че властта се намира на щиковете на пушките, комунистическите държави продават оръжие не само на законни правителства, но и на „освободителни“ организации, които са под тяхно покровителство. В повечето случаи става дума за дарения, а не за продажби. По този начин комунистическите, ултралеви революционни движения са освободени от притеснение, че могат да останат без бойна техника.

По средата на скалата са неутралните швейцарци и шведи, които сами си налагат ограничения при избора на купувачите, залагайки на собствените си морални критерии.

От тази ситуация, при която руското правителство продава на неправителствени организации, а Западът се въздържа, се възползват частните търговци на оръжие. В Русия такива не съществуват и затова тази празнина се попълва на Запад. Търговецът на оръжие е бизнесмен, който е готов да търгува с всякакви купувачи, но за да се задържи в този бизнес, той е длъжен да общува пряко с министерството на отбраната на собствената си страна. В противен случай министерството би го отстранило от играта. Въобще в негов интерес е да се придържа към изискванията на страната си, защото е възможно именно тя да го снабдява със стока, която би престанал да получава, ако създава неприятности. Да не говорим за страха му, че може да го сполети нещо много по-незавидно.

И така, законният търговец на оръжие, който най-често живее в родината си, продава, след като се увери, че сделката е приемлива за правителството. Тези търговци са обикновено големи компании, които разполагат със собствени запаси от оръжие.

Това е най-горното равнище на частната инициатива в оръжейния бизнес. В дълбокото плуват далеч по-съмнителни риби. На следващото стъпало стои законният търговец, който няма собствени запаси, но има официално издадено разрешително да търгува с големите, най-често държавни или контролирани от държавата военнопромишлени предприятия. Той посредничи между тях и клиента, като прибира процент за себе си. Длъжен е постоянно да си връзва гащите пред правителството, защото от това зависи разрешителното му. Това не пречи на някои търговци от този клас да кръшкат понякога, макар че преди време двама от тях бяха разкрити и излязоха от играта.