Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

След не повече от час стигнаха до споразумение. Шанън доказа платежоспособността си с чека за 4 000 лири и плати в брой първоначална вноска от 500 лири.

Мистър Щайн обеща да се захване веднага с учредяването и регистрацията на холдингово дружество, наречено „Тироун Холдингс“, като преди това провери в обемистите регистри дали не съществува друга компания със същото име. Общият акционерен капитал щеше да възлиза на 40 000 лири, с 1 000 от които незабавно щяха да се пуснат на пазара 1 000 обикновени акции с номинална стойност една лира. Мистър Щайн щеше да закупи една акция и да поеме председателството на Съвета. Мистър Ланг и един от по-младите партньори във фирмата също щяха да придобият по една акция. Още трима души от персонала — по-късно се разбра, че са секретарки — щяха да получат по една акция, а мистър Браун щеше да притежава останалите 994 акции и щеше по този начин да контролира компанията и Съвета на директорите.

Официалното учредяване на дружеството бе насрочено за след двайсет дни или за по-късна дата, съобразена с времето на мистър Браун. За датата на пристигането си в Люксембург трябваше да уведоми фирмата писмено. С тази уговорка Шанън си тръгна.

Малко преди края на работното време се върна в банката и прехвърли четирите хиляди лири на сметката си в Брюге. Настани се в хотел „Екселсиор“. Вече си беше резервирал билет за сутрешния полет до Хамбург и поръча на администраторката в хотела да потвърди резервацията. Следващата му спирка беше Хамбург. Отиваше да търси оръжие.

Търговията със смъртоносни оръжия е най-доходоносната дейност след бизнеса с наркотици и не случайно всички правителства по света са пряко обвързани с нея. След 1945 стана едва ли не въпрос за национална чест всяка страна да има собствена оръжейна индустрия. Производството процъфтяваше и нарастваше, докато се достигна нивото от началото на седемдесетте години, когато бе изчислено, че на всеки един жител на планетата се пада по едно огнестрелно оръжие. Тъй като в мирновременни условия потреблението винаги е по-ниско от предлагането, съществуват два логични изхода — износ на излишъците или участие във война. Тъй като малко правителства са готови да въвлекат във война собствените си страни, а в същото време държат да запазят нивото на военната си промишленост, ударението пада върху износа на оръжие. За тази цел всички Велики сили разполагат с високоплатени екипи от търговци, които обикалят земното кълбо и се опитват да убедят всеки властник, до когото успеят да се доберат, че страната му не е достатъчно добре въоръжена или че притежава стари оръжия, които трябва да се подменят с по-съвременни.

Продавачите въобще не се интересуват от факта, че деветдесет и девет процента от оръжието в Африка, да речем, не се използва за защита на съответните страни от външна агресия, а държи в подчинение местното население. В началото търговията с оръжие представляваше една от зоните на съперничество между конкуриращите се за по-големи печалби западни държави. Когато в оръжейния бизнес навлязоха Русия и Китай, той се превърна в арена и на политическо съперничество.

Сложното взаимодействие между финансови и политически мотиви доведе до изграждането на заплетена система от съображения, която ежедневно се доразвива в столиците на големите държави. Една от тях решава да продава оръжие на република А, но не и на Б. Другата веднага предприема противоположния ход. Това се нарича установяване на баланс между силите с цел да се запази мирът. Финансовата мотивация в търговията с оръжие е постоянна — тази дейност винаги носи печалба. Единствените ограничения се налагат от политическите съображения, които отчитат дали на дадена страна трябва да се предостави оръжие. Именно върху тази нестабилна почва с примеси от политическа целесъобразност и финансова изгода се разви тясната връзка между външните министерства и министерствата на отбраната по целия свят.

Да се изгради местна военна промишленост не е особено трудно при положение, че се произвеждат най-простите оръжия. Производството на пушки, автомати, муниции, ръчни гранати и пистолети е относително елементарен процес, който не е свързан с високи технологии и богата суровинна база. Но малките страни предпочитат да купуват въоръжението си на готово от по-големите, защото техните вътрешни нужди са прекалено дребни, за да оправдаят разходите по изграждане на такава индустрия, а техническото равнище на производството не би ги извело на международния пазар.