Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Джули се надигна и прокара пръсти по твърдите мускули на гърдите и раменете му. Тя бе израснала в нормална семейна среда и като много други младежи от нейното поколение въобще не разбираше какво става в света наоколо.

— А войните, които са справедливи? — попита момичето. — Войната срещу Хитлер например. Тя беше справедлива, нали?

Шанън въздъхна и кимна.

— Да, справедлива беше. Той си беше гад. Само че до самото избухване на войната западните магнати му продаваха стомана, а после натрупаха още по-големи състояния от производството на стомана, която трябваше да разбие стоманата на Хитлер. Комунистите също не бяха стока. Сталин подписа с него пакт за ненападение и изчака капитализмът и нацизмът да се унищожат взаимно. Едва когато Хитлер удари Русия, идеалистите комунисти се сетиха, че нацизмът е опасен. Освен това убийството на Хитлер костваше трийсет милиона живота. Някой наемник щеше да го убие само с един куршум, който струва по-малко от шилинг.

— Но все пак победихме, нали? Справедливостта беше на наша страна и победихме.

— Победихме, моето момиче, защото руснаците, британците и американците имаха повече оръдия, танкове, самолети и кораби от Адолф. Това е единствената причина. Ако той имаше повече, победата щеше да е негова. А в историята щеше да пише, че Хитлер е бил прав, а ние сме били криви. Победителите винаги имат право. Веднъж чух една много хубава поговорка: „Бог е на страната на големите батальони.“ Това е библията на богатите и на силните, на циниците и на наивниците. Политиците вярват в нея, а тъй наречените авторитетни вестници я проповядват. Истината е, че Властта е на страната на големите батальони, защото именно тя ги е създала и въоръжила. Читателите на тази бълвоч сякаш въобще не се сещат, че Бог, ако има такъв, трябва да се свързва с истината, справедливостта и състраданието, а не с животинската сила. Даже за миг не им хрумва, че истината и справедливостта може би са на страната на малките взводове. Не че това има значение. Големите батальони винаги ще побеждават, „сериозната“ преса ще ги хвали, а тревопасните винаги ще вярват.

— Ти си бунтовник, Кат — промълви тя.

— Разбира се. Винаги съм бил. Не, не винаги. Станах такъв, след като зарових шестима мои другари в Кипър. Тогава започнах да се съмнявам в мъдростта и в почтеността на нашите лидери.

— Но ти не само убиваш хора, а можеш и сам да загинеш. Можеш да си загубиш живота в една от тези безсмислени войни.

— Да, всъщност защо да не живея като пиле в клетка в един от тези безсмислени градове. Да попълвам безсмислени формуляри, да плащам безсмислени данъци, с които безсмислени администратори и политици ще си печелят изборите. Бих могъл да получавам безсмислена заплата в някоя безсмислена кантора и да пътувам безсмислено с метрото, всяка сутрин и вечер, докато стигна до една безсмислена пенсия. Предпочитам да живея и да умра, както аз си знам.

— Мислиш ли някога за смъртта?

— Разбира се. Често. Ти не мислиш ли?

— Мисля. Но не искам да умирам. Не искам и ти да умираш.

— Смъртта не е толкова лошо нещо. Човек свиква с идеята за смъртта, когато много пъти се размине с нея съвсем наблизо. Сетих се нещо. Онзи ден разчиствах чекмеджетата. Едното беше застлано със стар вестник. Видях една статийка и започнах да я чета. Ставаше дума за един старец. Живеел сам в някакъв сутерен. Един ден по-миналата зима го намерили мъртъв. Седмица и нещо, след като починал. Свидетелите казали на следователя, че никой не идвал при него, а и той самият рядко излизал. Според заключението на съдебния лекар старецът не бил се хранил пълноценно поне от една година. Знаеш ли какво са открили в гърлото му? Късчета картон. От глад човекът започнал да гризе някакъв кашон. Ей това не е за мен. Аз ще си тръгна, както си знам. Предпочитам да си отида с куршум в гърдите, с кръв на уста и с пушка в ръцете. Искам накрая да извикам „Майната ви!“, а не да изтлея в някакво мокро мазе със запушена с картон уста. А сега заспивай, мила, че вече съмна.

В понеделник Шанън пристигна в Люксембург малко след един часа и хвана от летището такси до „Банк дьо Кредит“. Представи паспорта с името на Кийт Браун и поиска петте хиляди лири, които трябваше да са преведени в сметката му.

След кратка проверка на телекса преводът бе открит. Току-що беше дошъл от Цюрих. Шанън не изтегли цялата сума в брой. Получи в люксембургски франкове еквивалента на хиляда лири и подписа формуляр, който удостоверяваше баланса от 4 000 лири в банката. Срещу това му издадоха чек за 4 000 лири.