Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Курт, това е твоят плик. В него има 1 000 лири, защото те чака доста път. Трябва да намериш кораб в рамките на четиридесет дни. Поддържай връзка с мен по телефона и с телеграми, но подбирай внимателно думите си. В писмата си до апартамента можеш да пишеш всичко. Ако почнат да следят пощата ми, вече и бездруго ще сме загазили. Жан-Баптист, ето ти 500 лири. Трябва да ти стигнат за четиридесет дни. Като намериш лодките и двигателите, ще ми пишеш. Открий си банкова сметка и ми дай името на банката. Когато ми харесат моделът и цената, ще ти преведа парите. И не забравяй за спедитора. Гледай всичко да е чисто и законно.

Французинът и немецът изслушаха наставленията на Шанън, взеха си парите и хванаха заедно такси до лондонското летище. Оттам Семлер щеше да поеме към Неапол, а Лангароти — към Марсилия.

Шанън хвана Дюпре под мишница и двамата се запътиха към „Пикадили“. В един момент ирландецът подаде плика на колегата си.

— Тук има 1 500 лири, Джони. С хиляда ще покриеш покупките, складирането, опаковането и транспортните разходи до Марсилия. Ще остане и нещо отгоре. С останалите 500 ще живееш през следващия месец или шест седмици. Искам още в понеделник сутринта да се заловиш с покупките. През уикенда ще вземеш „Жълтите страници“ и една карта и ще си направиш списък на магазините и складовете. Трябва да свършиш най-късно след месец, защото след четиридесет и пет дни искам товара в Марсилия.

Шанън спря и купи един вечерен вестник. Отвори го на страницата с обяви за апартаменти под наем и го подаде на Дюпре.

— До довечера трябва да си намериш някой малък апартамент. Утре ще ми кажеш адреса.

Двамата се разделиха малко преди „Хайд Парк“.

Вечерта Шанън написа пълен отчет на Ендийн. Посочи, че досегашните разходи са погълнали основната част от петте хиляди лири, преведени от Брюге. Отбеляза, че остатъкът от неколкостотин ще държи в лондонската сметка като резерв.

Накрая изтъкна, че още не е получил нищо от възнаграждението си, и предложи на Ендийн или да преведе сумата от 10 000 лири направо от швейцарската си сметка на швейцарската сметка на Шанън, или да насочи парите към белгийската банка на името на Кийт Браун.

Пусна писмото още същата вечер.

Тъй като уикендът остана свободен, Шанън се обади на Джули Мансън и я покани да излязат на вечеря. Тя тъкмо се канеше да замине за провинциална къща на родителите си, но им звънна и отмени посещението. Понеже стана доста късно, докато се приготви, Джули дойде да вземе Шанън с колата. Имаше вид на нахакано и разглезено момиченце зад волана на яркочервения си мерцедес.

— Запазил ли си маса някъде?

— Да. Защо?

— Хайде да те заведа в един от любимите ми ресторанти. Така ще можеш да се запознаеш с приятелите ми.

Шанън поклати глава.

— Няма да стане — каза той. — Имам опит с такива компании. Не искам цяла вечер да ме гледат като рядък екземпляр и да ми задават тъпашки въпроси от сорта колко хора съм убил. Гадна история.

Тя се нацупи.

— Моля те, Кат.

— Не.

— Слушай, на никого няма да казвам кой си и с какво се занимаваш. Ще го запазим в тайна. Хайде. Никой няма да те познае по лицето.

Шанън омекна.

— При едно условие — каза той. — Името ми е Кийт Браун. Разбра ли? Кийт Браун. Това е всичко. Нито дума повече за мен. Нито пък за работата ми. Ясно ли е?

Тя се изкиска.

— Страхотно! Жестока идея! Загадъчният принц. Хайде да тръгваме, мистър Кийт Браун.

Заведе го в „Трампс“, където всички очевидно я познаваха. Джони Голд стана от масата си до вратата и лигаво я разцелува по двете бузи. Тя му представи Шанън и двамата се здрависаха.

— Радвам се, че се запознахме, Кийт. Приятно прекарване.

Вечеряха на една от масите, разположени в дълга редица покрай бара. Започнаха с коктейл от раци, сервиран в издълбан ананас. Седнал с лице към салона, Шанън имаше възможност да огледа посетителите. Повечето, ако се съди по дългите коси и небрежното облекло, гравитираха в периферията на шоубизнеса. Имаше и бизнесмени от младото поколение, които се опитваха да изглеждат шик и гледаха да свалят някоя манекенка или актриса. Сред тях Шанън забеляза един човек, когото познаваше. Той седеше в другия край на залата, извън погледа на Джули.

След раците наемникът си поръча печено, после се извини и стана. Измъкна се през вратата и тръгна през фоайето по посока на мъжката тоалетна. Само след секунда усети на рамото си нечия ръка и се извърна. Срещу него беше Саймън Ендийн.

— Да не сте полудели? — изсъска преуспяващото момче от Сити.