Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Заедно петимата директори притежаваха не повече от осемнайсет процента от всичките един милион акции. Петдесет и два процента бяха разпределени между 6 500 акционери, пръснати из цялата страна. Сред тях преобладаваха омъжени жени и вдовици. Със сигурност по банки и адвокатски кантори залежаваха кожени папки с отдавна забравени акции.

Но не това интересуваше Торп и Мансън. Ако тръгнеха да придобиват контролен пакет с явни покупки на пазара, това, първо, би им отнело няколко години и, второ — всички в Сити щяха да разберат, че някой се е захванал с „Бормак“. Погледите им бяха насочени към компактния блок от 300 000 акции, които принадлежаха на лейди Макалистър.

Оставаше обаче загадката защо никой досега не бе купил тези акции от нея, за да овладее прикритието на процъфтяващата в миналото каучукова компания. Тя бе идеална за целта във всяко едно отношение. Документът на учредяването и предвиждаше широк предмет на дейност и позволяваше на компанията да експлоатира природните ресурси на която и да е страна извън Обединеното кралство.

— Сега е някъде на осемдесет и пет години — каза Торп. — Живее в един запуснат стар блок в Кенсигтън заедно с отколешната си компаньонка или… не знам как точно се нарича.

— Не може да не е получавала предложения — размишляваше сър Джеймс. — Защо ги стиска тези акции?

— Може просто да не иска да продава — каза Торп. — Или пък не е харесала никой от кандидат-купувачите. Понякога старите хора имат странни разбирания.

Не само старите хора се държат странно, когато купуват или продават акции. Не един борсов агент е имал срещи с клиенти, които отхвърлят разумни и изгодни предложения само защото не им харесва този, който ги прави.

Сър Джеймс Мансън се попремести напред върху стола и заби лакти върху бюрото.

— Мартин, заеми се с тази старица. Разбери коя е, какво мисли, какво обича и какво мрази, какви са вкусовете й и най-вече — кое е слабото й място. Онова дребничко нещо, което би я изкушило да продаде дела си. Може да не са парите. Сигурно не са, защото пари вече са й предлагали. Но не може да няма слабо място. Открий го.

Торп стана. Мансън го повика при себе си. Извади от чекмеджето шест еднакви формуляра за откриване на сметка в цюрихската банка „Цвингли“. Обясни му накратко какво иска от него. Торп кимна.

— Вземи си билет за сутрешния полет. До вечерта ще можеш да се върнеш — каза Мансън, преди помощникът му да си тръгне.

Саймън Ендийн позвъни в апартамента на Шанън малко след два часа и получи информация за последните ходове, предприети от наемника. Помощникът на Мансън остана доволен от точността на доклада. Той си водеше записки в един бележник, за да може после да състави собствения си доклад пред сър Джеймс.

Шанън приключи и изложи новите си изисквания.

— Най-късно до понеделник преведете по телекса 5 000 лири от вашата швейцарска банка в моята сметка на името на Кийт Браун в „Банк дьо Люксамбур“ в Люксембург. Освен това искам да преведете до сряда още 5 000 лири на моята сметка в хамбургската „Ландесбанк“.

Обясни накратко, че по-голямата част от петте хиляди лири, които е прехвърлил в Лондон, вече са разпределени по предназначение, а останалите 5 000 остават в Брюге като резерв. Двете еднакви суми в Люксембург и Хамбург му трябваха, за да удостоверява с чек платежоспособността си при предстоящите сделки. По-късно почти всички пари щяха да се върнат в Брюге, а балансът щеше да се отчете надлежно.

— Мога веднага да ви изготвя пълен отчет за направените и за предстоящите разходи — каза Шанън, — но трябва да ми оставите адрес, на който да пратя писмото.

Ендийн му даде номера на една пощенска кутия, която сутринта запази на името на Уолтър Харис, и обеща да се обади незабавно в Цюрих да преведат двете суми от по 5 000 лири на името на Кийт Браун в Люксембург и Хамбург.

Големия Джони Дюпре се обади от лондонското летище в пет часа. Неговият преход беше най-дълъг. Предния ден летя от Кейптаун до Йоханесбург, където преспа в хотел „Холидей Ин“. После взе дългия полет на Южноафриканските авиолинии през Луанда в португалска Ангола със спирка на остров Ила до Сол. Този маршрут избягваше въздушното пространство над всички черни африкански държави. Шанън му нареди да вземе такси до апартамента.

После се обади на останалите трима наемници и също им заповяда да дойдат там.

В шест часа групата се събра за втори път. Прегърнаха се с южноафриканеца и изслушаха мълчаливо същата информация, която Шанън им даде предната вечер. Когато разбра какви са условията, Джони разцъфна.