Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Малко след девет часа сутринта Мартин Торп се яви в кабинета на сър Джеймс Мансън. Носеше папката с материалите, които бе събрал от събота насам.

Двамата прегледаха заедно краткия списък и внимателно проучиха фотокопията на документите от картотеката на „Къмпъниз Хаус“. След като свършиха, Мансън се облегна назад и се загледа в тавана.

— Няма съмнение, че си прав за „Бормак“, Мартин — каза той. — Но защо никой досега не е купил контролния пакет акции?

От два дена насам Мартин Торп си задаваше същия въпрос.

„Бормак Трейдинг Лимитид“ била основана през 1904 година. Занимавала се с преработка на добива от създадените в края на миналия век големи каучукови плантации, в които при робски условия се трудели китайски работници.

Основателят на тези плантации бил предприемчив и безскрупулен шотландец на име Йън Макалистър, който през 1921 година получил титлата „сър“. Плантациите се намирали в Борнео. Оттук и името на компанията.

По-скоро строител, отколкото бизнесмен, Макалистър приел през 1903 да влезе в съдружие с група лондонски бизнесмени и през следващата година била основана „Бормак“ с една емисия от половин милион обикновени акции. Макалистър, който предната година се бил оженил за седемнайсетгодишно момиче, получил 150 000 акции, място в Съвета на директорите и пожизнената длъжност управител на плантациите.

През първите десет години след основаването на компанията лондонските бизнесмени сключили редица изгодни договори с фирми, които снабдявали по време на войната британската армия с каучук. В резултат на това цената на една акция скочила от четири шилинга на две лири. Военнопромишленият бум продължил до 1918. След края на Първата световна война компанията била сполетяна от рязък срив. Когато обаче през двадесетте автомобилната мания повишила търсенето на гуми, акциите отново се вдигнали. Била пусната още една емисия и общият брой на акциите нараснал на един милион, а пакетът на сър Йън стигнал цифрата 300 000. Това била последната емисия на акции.

После дошла депресията и цените на акциите отново паднали. Започнали да се покачват едва към 1937. През същата година нервите на един от китайските работници не издържали и с помощта на огромен нож той извършил скверно деяние върху тялото на сър Йън. По ирония на съдбата благородникът умрял от отравяне на кръвта. Ръководството на плантациите поел заместник-управителят, но той нямал таланта на мъртвия господар. Производството тръгнало стремително надолу. Втората световна война можела да оправи положението на компанията, но след японското нашествие през 1941 търговската дейност секнала.

Смъртоносен удар на „Бормак“ нанесло индонезийското националистическо движение, което през 1948 си извоювало контрол над холандските колонии Индонезия и Борнео. Когато накрая била прекарана границата между индонезийската част на Борнео и британското Северно Борнео, плантациите се оказали на индонезийска територия и били национализирани без никаква компенсация.

През следващите повече от двайсет години компанията продължавала да крета, опитвайки се да си възвърне поне част от фондовете чрез нескончаеми дела с режима на президента Сукарно, които поглъщали цялата печалба. Цените на акциите непрекъснато спадали. Когато Мартин Торп се заинтересува от документите на компанията, акциите струваха един шилинг, а най-високата им стойност през изминалата година беше шилинг и три пенса.

Съветът се състоеше от петима директори. Според правилника на компанията двама от тях съставляваха кворум за вземане на решения. Оказа се, че „Бормак“ се помещава в сградата на стара адвокатска фирма с добри традиции в Сити, един от съдружниците на която изпълняваше длъжността секретар на компанията и също беше член на Съвета. Стария си офис бяха напуснали отдавна поради непосилно високия наем. Съветът се събираше рядко и заседаваше обикновено в присъствието на председателя — възрастен господин, който живееше в Съсекс. Той беше брат на бившия заместник-управител на плантациите, който бе умрял още при японците по време на войната. Заседателният кворум се допълваше от секретаря на компанията, а понякога присъстваше и някой от останалите трима директори, които живееха далеч от Лондон. Въпросите за обсъждане не бяха много, тъй като основните приходи на компанията зависеха от нередовните компенсационни суми, които сега изплащаше индонезийското правителство на генерал Сухарто.