Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Уговориха се за хонорара, съвсем скромна сума, и Шанън обеща, че ще го изпрати със запис най-много след час.

Детективът реши да повярва на обещанието и помоли клиента да му се обади към пет часа.

Шанън завърши обиколката си по магазините и точно в пет позвъни в агенцията. След няколко секунди вече имаше информацията, която искаше. По пътя към хотела вървеше дълбоко замислен и в един момент се обади на журналиста, който първоначално го беше представил на „мистър Харис“.

— Здрасти — дрезгаво каза той по телефона. — Аз съм, Кат Шанън.

— О, здравей, Кат — прозвуча учуденият глас. — Къде се губиш?

— Ходя насам-натам — каза Шанън. — Исках просто да ти благодаря, че си ме препоръчал на този Харис.

— Няма защо. Той предложи ли ти работа?

Шанън беше предпазлив.

— Да, за няколко дни. Вече свърши. Но се опаричих. Ще вечеряме ли заедно?

— Защо не? — каза журналистът.

— Виж какво — подхвърли Шанън, — още ли ходиш с онова момиче, с което те срещнах последния път?

— Да. Защо?

— Тя е фотомодел, нали?

— Да.

— Виж — каза Шанън, — може да ти се стори глупаво, но много искам да се срещна с онова момиче, което също е модел. Само че не мога да се добера до нея. Казва се Джули Мансън. Би ли попитал приятелката си дали не я познава?

Журналистът помисли малко.

— Добре. Ще се обадя на Кари да я питам. Къде се намираш в момента?

— В една телефонна кабина. Ще ти завъртя пак след половин час.

Шанън имаше късмет. Научи от приятеля си, че двете момичета се познават и заедно са ходили на курсове за модели. И двете работеха за една и съща агенция. Мина цял час, преди Шанън да чуе (той говореше вече с приятелката на журналиста), че Джули Мансън е приела поканата за вечеря при условие, че Кари и приятелят й също ще присъстват. Уговориха се да се срещнат в апартамента на Кари малко след осем. Джули щеше да дойде там.

Шанън и журналистът се появиха почти заедно в апартамента на Кари близо до улица „Мейда Вейл“ и четиримата заедно тръгнаха на вечеря. Журналистът беше запазил маса в една механа в Мерилбоун. Казваше се „Бейкър ен Авън“. Яденето беше по вкуса на Шанън — огромни порции печено и зеленчуци, а за преглъщане — две бутилки френско божоле. Храната му харесваше, Джули също.

Тя беше доста ниска, малко над метър и петдесет. За да се повдигне, ходеше с високи токчета и стъпваше много красиво. Каза, че е на деветнайсет години. Имаше кръгло закачливо лице, на което налагаше невинно ангелско изражение, сменяно от сексапилно излъчване, когато си мислеше, че никой не я гледа.

Беше очевидно глезла и обичаше да налага мнението си, вероятно в резултат, предположи Шанън, на едно прекалено свободно възпитание. Но момичето имаше чар и беше забавно, а Шанън не търсеше други неща у жените. Кестенявата й коса се спускаше чак до кръста, а под роклята и изпъкваха доста закръглени форми. Изглеждаше заинтригувана от ненадейния си компаньон.

Макар че Шанън помоли приятеля си да не казва с какво си изкарва хляба, Кари се беше изпуснала, но по време на вечерята не стана дума за занаята му. Както обикновено, Шанън говореше по-малко от останалите, а това не бе никак трудно, защото Джули и чернокосата Кари бъбреха достатъчно и за четиримата.

Когато излязоха от ресторанта и се гмурнаха в хладния нощен въздух на лондонските улици, журналистът каза, че той и приятелката му ще се приберат в апартамента с колата. После повика такси за Шанън и го помоли да изпрати Джули до вкъщи, преди да се отправи към хотела. Докато наемникът се качваше в колата, журналистът му смигна.

— Мисля, че напредваш — прошепна той.

Шанън изсумтя.

Пред дома си в Мейфеър Джули му предложи да се качат за чашка кафе. Той плати таксито и тръгна след нея по стълбите към очевидно скъпия апартамент. Едва когато се настаниха на канапето и отпиха от отвратителното кафе, което Джули приготви, тя повдигна въпроса за занаята му.

Той седеше облегнат в ъгъла на канапето, а тя едва се докосваше до ръба му. Гледаше към Шанън.

— Убивал ли си хора?

— Да.

— В сражение ли?

— Понякога. Най-често.

— Колко?

— Не знам. Не съм ги броил.

Тя попи информацията и преглътна няколко пъти.

— Не съм се запознавала с човек, който е убивал хора.

— Не бъди толкова сигурна — контрира я Шанън. — Всеки, който е бил на война, е убивал хора.

— Имаш ли белези от рани?

Още един обичаен въпрос. Шанън имаше повече от двайсет белега по гърба и по гърдите си, оставени от куршуми, шрапнели и гранати. Той кимна.