— Глупости. Знаете великолепно, че вашата фирма плаща консултантски хонорари на адвокати, архитекти, счетоводители или технически експерти. Аз съм технически експерт по военно дело. Плащате ми за знанията и за опита — как да се намерят най-добрите войници, най-добрите оръжия, как да се транспортират и прочие. Ето това струва 500 лири, а същите знания биха ви стрували дванайсет месеца и двойно повече пари, ако се опитате сам да ги натрупате. Но вие не можете да го направите, защото нямате нужните връзки.
Ендийн се надигна.
— Добре. Парите ще бъдат тук днес следобед. Ще ги донесе специален куриер. Утре е петък. Моите партньори искат да прочетат доклада ви пред уикенда. Моля ви да го завършите най-късно утре в три часа. Ще дойда да го взема оттук.
Той излезе и когато вратата се затвори зад гърба му, Шанън вдигна подигравателен тост с кафето си.
— До скоро виждане, мистър Уолтър Харис, известен като Саймън Ендийн — промълви той.
Не за пръв път Шанън имаше повод да благодари на звездите, че са го срещнали с любезния и приказлив Гомес. По време на един от дългите им нощни разговори Гомес спомена за случая с полковник Боби, който живеел в изгнание. Каза му също, че Боби не представлявал нищо без Кимба, защото каджите го мразели заради изстъпленията на армията, а над войниците от племето винду нямал реална власт. Значи Шанън трябваше да разреши проблема с черните подразделения, които щяха да се включат на сутринта след щурма.
Кафявият плик, в който се намираха петдесет банкноти от по десет лири, пристигна малко след три часа с едно такси и беше предаден на рецепцията на хотел „Лаундс“. Шанън преброи банкнотите, пъхна ги във вътрешния джоб на сакото си и се залови за работа. Продължи до късно през нощта.
Работеше на писалището в стаята си, надвесен над диаграмите и картите на Кларънс с пристанището и прилежащата му зона, с жилищния район, в който влизаха резиденцията и казармите.
Класическият военен подход изискваше отрядът да дебаркира в основата на полуострова, да извърви краткото разстояние навътре в сушата и да завземе пътя от Кларънс към вътрешността на страната, като на кръстовището се остави охрана. Това би лишило полуострова и столицата от подкрепления. Но би лишило и плана от елемента на изненадата.
Талантът на Шанън се състоеше в това, че той познаваше добре Африка и африканския войник, а мисленето му беше неконвенционално — същия тип мислене, който спечели на Хоър прякора Лудия Майк, макар че тактиката на този наемник в Конго бе напълно съобразена с африканския терен и начин на отпор, които нямаха почти нищо общо с европейските представи.
Ако някой европейски военен капацитет видеше плановете на Шанън, с конвенционалното си мислене той би ги оценил като безразсъдни и безнадеждни. Шанън разчиташе на факта, че сър Джеймс Мансън не е служил в британската армия (в „Кой кой е“ не се споменаваше такъв момент в биографията му) и затова ще приеме плана. Наемникът беше убеден, че това е единственият смислен план.
Той се основаваше на три факта за военните действия в Африка, които Шанън беше научил след много сражения. Първият беше, че европеецът се бие добре в тъмното при положение, че му е ясно какъв терен го очаква, докато африканецът, дори и на собствен терен, често изпада в паника пред скритите някъде в мрака врагове. Вторият факт бе свързан със скоростта на реакциите на африканския войник. Веднъж объркан, на него му трябваше много повече време, отколкото на европееца, за да се съвземе, да се организира и да контраатакува. При африканците изненадата действаше много по-силно. Третият факт беше, че пукотът на огнестрелните оръжия може да предизвика у африканските войници страх, паника и да ги принуди да побягнат, без въобще да мислят за малката численост на противника.
Така че Шанън предвиди в плана абсолютно изненадваща нощна атака, съпроводена с оглушаваща огнестрелна канонада.
Работеше бавно и методично и тъй като беше слаб машинописец, удряше по клавишите с два пръста. В два часа след полунощ обитателят на съседната стая не издържа и затропа по стената. След пет минути Шанън приключи с печатането и се приготви да си ляга. Освен тракането на машината имаше и още един шум, който смущаваше покоя на съседа. Докато работеше, а и после, докато отиваше към леглото си, наемникът си подсвиркваше една жална мелодийка. Ако обладаният от безсъние съсед познаваше по-добре музиката, той щеше да разпознае „Испански Харлем“.
Читать дальше