Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Добре. Петстотин във френски франкове. Плюс петстотин за самия вас — каза Ендийн.

— Хиляда — каза Шанън.

— Долара ли? Чух, че наемниците боравели с долари.

— Лири — каза Шанън. — Това прави 2 500 долара, което ще рече двумесечна чиста заплата при нормален договор.

— Но това са само десет дни — възрази Ендийн.

— Десет дни, изпълнени с риск — засече го Шанън. — Ако поне половината от нещата, които ми разказахте, са верни, то залавянето ще означава сигурна смърт, при това страшно болезнена смърт. Щом искате аз да поема риска вместо вас, трябва да ми платите.

— Окей. Хиляда лири. Петстотин сега и петстотин, като се върнете.

— Как мога да съм сигурен, че ще ме потърсите, като се върна?

— А аз как мога да съм сигурен, че въобще ще заминете? — отговори Ендийн.

Шанън помисли малко и кимна.

— Добре. Половината сега, другата половина после.

След десет минути Ендийн си тръгна. Каза на Шанън да изчака пет минути, преди да излезе.

В три часа шефът на детективската агенция се върна от обяд. Шанън позвъни в три и петнайсет.

— Ах, да, мистър Браун — обади се гласът отсреща. — Говорих с моя човек. Той е изчакал, както сте му наредили, и след като обектът излязъл, го проследил. Обектът взел такси и се насочил към Сити. Там освободил таксито и влязъл в една сграда.

— В коя сграда?

— „МанКон Хаус“. В нея се помещава дирекцията на „Мансън Консолидейтид Майнинг“.

— Знаете ли дали работи там? — попита Шанън.

— Предполагам — каза шефът на агенцията. — Моят човек не е успял да го проследи вътре в сградата, но е забелязал, че портиерът му сваля шапка и държи вратата пред него отворена. Не постъпил така с група секретарки и очевидно редови чиновници, които отивали на обяд.

— Вашето момче е по-умно, отколкото изглежда — каза Шанън.

Младежът бе свършил добра работа. Шанън даде още няколко разпореждания, а после изпрати до детективската агенция запис от 50 лири. Същия следобед си откри и банкова сметка, в която депозира 10 лири. На следващата сутрин внесе нови 500 лири, а вечерта отпътува за Париж.

Доктор Гордън Чалмърс не беше привърженик на алкохола. Рядко му се случваше да близне нещо по-силно от бира и когато го стореше, ставаше разговорлив, както имаше възможност да се убеди и сър Джеймс Мансън по време на обяда им в ресторант „Уилтън“. Същата вечер, когато Кат Шанън правеше смяна на летище „Бурже“, откъдето хвана самолета ДС–8 на „Ер Африк“ за Западна Африка, доктор Чалмърс вечеряше със свой стар приятел от колежа, който също се занимаваше с приложни научни изследвания.

Нямаше никакъв специален повод. Срещнаха се съвсем случайно на улицата преди няколко дни и се уговориха да вечерят заедно.

Преди петнайсет години двамата бяха още студенти, млади и неженени. Учеха здраво и като много други млади учени бяха искрено загрижени за света около тях. В средата на петдесетте злободневните проблеми бяха атомната бомба и колониализмът. Те се включиха в кампанията за ядрено разоръжаване и участваха в различни движения, които се обявяваха за край на империите и за свобода не в бъдеще време, а сега. И двамата бяха разярени, сериозни, ангажирани. И двамата нищо не промениха. Но в това свое негодувание срещу света постепенно се забъркаха с младежкото комунистическо движение. Чалмърс надрасна тази обвързаност, ожени се, създаде семейство, сдоби се с ипотека за къщата си и започна да се влива в редовете на средната класа.

Купищата неприятности, които му се струпаха през последните две седмици, го накараха да не се ограничи с обичайната чаша вино на вечеря. Изпи значително повече. Приятелят му, благ човек с меки кафяви очи, забеляза безпокойството му и попита дали може да му помогне.

Погълнал известно количество бренди, доктор Чалмърс усети, че трябва да сподели с някого притесненията си. При това с човек, който за разлика от жена му също беше учен и щеше да разбере проблема. Ставаше дума за нещо крайно поверително и приятелят му прояви нужната загриженост и състрадание.

Когато научи за сакатата дъщеричка и за парите, необходими за инвалидно оборудване, очите му се просълзиха и той хвана през масата ръката на доктор Чалмърс.

— Не се измъчвай, Гордън. Всеки на твое място би направил същото.

Чалмърс се почувства по-добре, когато излязоха от ресторанта и се разделиха. Стана му по-леко, след като по някакъв начин сподели проблема си.

Макар че по време на вечерята попита стария си приятел с какво се е занимавал след завършването им, той така и не отговори съвсем точно. Чалмърс, притиснат от собствените си грижи и със замъглено от виното съзнание, не прояви интерес към подробностите. Но дори и да го беше направил, приятелят едва ли щеше да му каже, че съвсем не се е влял в буржоазията, а си е останал верен член на партията.