Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

От този момент нататък прекараха почти шест месеца затворени в един лагер в Кигали, докато правителството на Руанда и Червеният кръст се разправяха с проблема за репатрирането им в Европа. Конгоанският президент Мобуту искаше да му бъдат върнати за екзекуция, но наемниците заплашиха, че ако се стигне до такова решение, ще издебнат охраната, ще си възвърнат оръжието и сами ще си проправят пътя до дома. Правителството на Руанда повярва, при това не без основание, че могат да го сторят.

Когато накрая бе взето решение да ги върнат в Европа, британският консул посети лагера и спокойно заяви на шестимата британски наемници, че се налага да им отнеме паспортите. Те също тъй спокойно му отговориха, че са ги загубили оттатък езерото в Букаву. В самолета за Лондон Шанън и колегите му бяха уведомени от Форин Офис, че дължат по 350 лири за път и че никога вече няма да получат нови паспорти.

Преди да напуснат лагера, им направиха снимки, взеха им отпечатъци и записаха имената им. Освен това трябваше да подпишат декларация, че повече няма да стъпят на африканския континент. Копие от тези документи щяха да получат всички африкански правителства.

Реакцията на наемниците беше съвсем логична. Всички си бяха пуснали дълги бради и мустаци, а косите им не бяха подстригвани с месеци поради опасността ножиците в лагера да се превърнат в оръжие. Така че лицата на снимките имаха неузнаваем вид. После всеки от тях представи собствените си отпечатъци за отпечатъците на някой друг. Накрая си размениха имената. В резултат на това документите за самоличността им съдържаха името на един, отпечатъците на друг и снимката на трети. А декларацията, че завинаги ще напуснат Африка подписаха с имена като Себастиан Уитабикс и Неди Сийгун.

Реакцията на Шанън спрямо искането на Форин Офис не беше по-малко зловредна. Тъй като все още притежаваше „изгубения“ си паспорт, той го запази и пътуваше с него навсякъде, докато му изтече срокът. После предприе необходимите стъпки да си осигури нов паспорт, отново издаден от Паспортния отдел, но на базата на кръщелно свидетелство, набавено от архива на областния съвет в Съмърсет срещу обичайната сума от пет шилинга. Това свидетелство принадлежеше на бебе, починало в Ярмут от менингит горе-долу по времето, когато Шанън беше роден.

При пристигането си в Лондон тази сутрин той се обади на журналиста, с когото се бе запознал в Африка, и разбра по какъв начин се е свързал с него Харис. Благодари му, че го е препоръчал, и го попита дали знае някоя добра частна детективска агенция. Следобед отиде в агенцията и плати капаро от двайсет лири, като обеща да се обади на другия ден сутринта, за да им даде нови разпореждания.

Ендийн позвъни точно на секундата в девет часа, както бе обещал. Свързаха го със стаята на мистър Браун.

— На „Слоун авеню“ има един блок с апартаменти под наем. Казва се „Челси Клоистърс“ — каза той без въведения. — Запазил съм апартамент 317. Там ще поговорим. Елате, моля ви, точно в единайсет. Изчакайте ме във фоайето, понеже ключът е у мен.

След тези думи затвори. Шанън извади адреса от телефонния указател, който лежеше на нощното шкафче, и позвъни в детективската агенция.

— Искам вашият човек да бъде в 10,15 във фоайето на „Челси Клоистърс“ на „Слоун авеню“. Задължително е да разполага със собствен транспорт.

— Ще дойде с мотопед — каза шефът на агенцията.

Час по-късно Шанън се срещна във фоайето на блока с човека от агенцията. За негово учудване той беше младок с дълга коса. Нямаше и двайсет години. Шанън го огледа недоверчиво.

— Знаеш ли какво трябва да правиш? — попита той.

Момчето кимна. Изглеждаше заредено с ентусиазъм, който в най-добрия случай би трябвало да е подплатен с поне малко умение.

— Добре, закачи тази каска на мотопеда си. Тук не се влиза с каски. Седни ей там и започни да четеш вестник.

Младежът нямаше вестник и Шанън му даде своя.

— Аз ще седна отсреща. Към единайсет часа ще дойде един човек, ще ми кимне и двамата ще се качим в асансьора. Запомни го добре, защото после ще трябва да го познаеш. Той ще излезе след около час. В този момент ти трябва да си вече при мотопеда с надяната каска. Прави се, че поправяш нещо. Разбра ли?

— Да, ясно.

— Човекът или ще се качи на собствената си кола някъде наблизо, като в този случай ще запомниш номера й, или ще вземе такси. И в двата случая се лепваш зад него и гледаш къде отива. Ще го следиш, докато решиш, че е стигнал там, закъдето е тръгнал.