Още същата вечер се запозна с Жул Гомес, предишен собственик и настоящ управител на хотел „Независимост“. Гомес беше петдесетгодишен pied noir 21 21 Черен крак. (фр.) — Б.пр.
, французин от Алжир. Преди десет години, през последните дни на френски Алжир, той продал своето процъфтяващо предприятие за земеделска техника. Сторил го малко преди тоталния срив, който направил немислим всякакви продажби. С парите се върнал във Франция, но след една години разбрал, че не може да живее в европейска среда, и започнал да търси къде да отиде. Установил се в Зангаро пет години преди обявяването на Независимостта, когато и дума не можело да става за нея. Със спестяванията си купил хотела и всяка година внасял подобрения.
След обявяването на Независимостта нещата се променили. Три години, преди да пристигне Шанън, Гомес бил грубо уведомен, че хотелът подлежи на национализация и ще получи за него местна валута. Така и не му платили, но местните пари и бездруго били безполезни хартийки. Той все пак останал като управител с безумната надежда, че някой ден нещата ще се оправят и с остатъците от собствеността си на тази планета ще осигури старините си. Като управител той отговаряше за рецепцията и за бара. Шанън го откри в бара.
Би могъл лесно да спечели приятелството на Гомес, като му разкаже за приятелите и познатите си от ОАС, от Легиона и от отряда на парашутистите, които се биха в Конго. Но така би свалил прикритието на обикновен английски турист, който, разполагайки с пет свободни дни и воден единствено от любопитството си, е дошъл от север, за да види затънтената република Зангаро. Шанън запази тази роля.
По-късно, когато барът затвори, той покани Гомес да пийнат по чашка в неговата стая. По необясними причини войниците не взеха бутилката уиски, която беше в багажа му. Очите на Гомес се оцъклиха, като я видя. Уискито спадаше към стоките, чийто внос страната не можеше да си позволи. Шанън внимаваше Гомес да пие повече от него. Когато спомена, че е дошъл в Зангаро от любопитство, Гомес изсумтя.
— Любопитство ли? Ха, тук има любопитни неща. Даже зловещи.
Макар че разговаряха на френски и бяха сами в стаята, Гомес сниши глас и се наведе напред. Шанън отново долови неестествения страх, който бе завладял всички, които срещна, с изключение на военните бабаити и цивилния полицай, който играеше ролята на митничар. Гомес пресуши половината бутилка и езикът му се поотпусна. Шанън започна деликатно да измъква информация. Събеседникът му потвърди голяма част от данните, които му даде човекът на име Уолтър Харис. Добави и свои анекдотични детайли, някои от които звучаха ужасяващо.
Той потвърди, че президентът се намира в града и че го напуска само в случаите, когато посещава родното си село отвъд реката в зоната на племето винду. Каза също, че Кимба живее в президентската резиденция — голямата, оградена сграда, която Шанън бе видял от въздуха.
Когато в два часа след полунощ Гомес каза довиждане и тръгна на зигзаг към своята стая, Шанън бе наредил доста кюлчета информация. Трите подразделения, известни като граждански отряди, жандармерията и митничарите носели пистолети, но както убедено заяви Гомес, нямали муниции. Тъй като били от племето каджа, те не се ползвали с доверието на Кимба, който в параноичния си страх от въстание не им позволявал да носят и един патрон. Той знаел, че те никога няма да се бият за него, и не им давал възможност да се бият срещу него. Пистолетите служели само за парлама.
Гомес го увери също, че властта в столицата е изцяло в ръцете на виндусите на Кимба. Страховитите полицаи от тайните служби носели цивилни дрехи и автоматични пистолети, войниците от армията имали карабини, каквито Шанън видя на летището, а личната преторианска гвардия на президента разполагала с автомати. Гвардейците пребивавали само на територията на резиденцията, били суперлоялни към Кимба и той не правел и стъпка без охраната на поне едно отделение.
На другата сутрин Шанън излезе да се поразходи. Само след секунда забеляза едно десет-единадесетгодишно момченце, което подтичваше край него. Беше го пратил Гомес. Едва после разбра защо. Отначало помисли, че момчето ще го развежда из града, и не виждаше никакъв смисъл, тъй като не можеше и дума да размени с него. Но истинската му задача беше друга. Става дума за услуга, която Гомес предлагаше на всички свои гости, без да чака да го помолят. Ако по някаква причина туристът попаднеше зад решетките, момчето бързо се връщаше в хотела да съобщи на Гомес. Той уведомяваше швейцарското или западногерманското посолство, за да може някой да започне да преговаря за освобождаването на туриста, преди да са го пребили от бой. Момчето се казваше Бонифас.
Читать дальше