Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Той бе обходил задната и страничните стени и бе успял да се увери, че в тези участъци няма постове. Когато се приближи отпред, двама войници от охраната го спряха и грубо го отпратиха към къщи. Шанън обаче установи, че кръстовището, разположено по средата между върха на склона и входа на резиденцията, се охранява от трима души. И което е още по-важно, установи, че хоризонтът на войниците минаваше над върха на склона и се съединява с морето отвъд края на пясъчните рогове. А на петстотин метра освен при ярка луна не можеше да се различи даже и водата. Разбира се, ако там се появеше светлинка, стражите биха я забелязали.

В мрака край кръстовището Шанън не виждаше портала на резиденцията, който беше на стотина метра по-нататък, но предполагаше, че както обикновено го охраняват двама души. Той даде пакети цигари на войниците, които го доближиха, и си тръгна.

На връщане към хотела мина покрай няколко осветени с парафинови лампи кръчми и продължи по тъмния път. Около сто метра по-нататък го спря войникът. Той очевидно беше пиян и току-що се бе изпикал в канавката. Запъти се към Шанън, здраво стиснал маузера си за приклада и за цевта. В този момент се показа луната и Шанън видя ясно приближаващата се фигура. Войникът изръмжа нещо. Шанън не разбра и дума, но предположи, че става дума за пари.

На няколко пъти различи думата „бира“, последвана от други неразбираеми звуци. Изведнъж, преди да успее да бръкне за пари или да го заобиколи, войникът се озъби и го мушна с цевта на пушката си. Оттук нататък нещата се развиха бързо и безшумно: Шанън хвана цевта и я отстрани от корема си, след което с енергично движение извади войника от равновесие. Той явно бе изненадан от тази необичайна реакция. Щом се посъвзе, нададе яростен вой, обърна пушката, сграбчи я за цевта и замахна с нея като с тояга. Шанън пристъпи напред, блокира удара, като стисна войника за бицепсите и въведе в действие коляното си.

След това вече беше късно за отстъпление. Когато пушката падна, Шанън замахна с дясната си ръка, свита под прав ъгъл, с мускули, твърди като камък, и повдигна с юмрук челюстта на противника си. Вратът на войника изпращя, а по ръката и рамото на Шанън премина остра болка. После разбра, че е скъсал един от раменните си мускули. Зангариецът се стовари на земята като чувал с картофи.

Шанън се огледа и в двете посоки, но не видя никого. Претърколи тялото в канавката и разгледа пушката. Извади един по един патроните от пълнителя. След третия спряха да излизат. Цевта беше празна. Той извади затвора, насочи пушката към лунната светлина и погледна в цевта. Окото му се сблъска с прах, ръжда, песъчинки и всякакви мръсни частици. Той върна затвора на мястото му, постави обратно трите патрона, захвърли пушката върху трупа и се отправи към хотела.

— Много добър си станал — промълви той, докато се качваше по тъмните стълби към стаята си.

Беше почти сигурен, че няма да има полицейско разследване. Счупения врат щяха да отдадат на падането в канавката, а за отпечатъци от пръсти тук едва ли бяха чували.

Въпреки това на другия ден той заяви, че има главоболие, остана в хотела и прекара времето си в разговори с Гомес. На следващата сутрин отиде на летището и отлетя с двумоторния „Корвеър 440“ в северна посока. Докато седеше в самолета и гледаше как Зангаро се губи под дясното крило, в главата му упорито се въртеше едно изречение, което Гомес бе вметнал мимоходом.

„В Зангаро няма и никога не е имало рудодобив.“

Четиридесет часа по-късно Шанън пристигна в Лондон.

Посланик Леонид Доброволски винаги се чувстваше неловко при ежеседмичните си разговори с президента Кимба. Както и много други, които се бяха срещали с диктатора, той въобще не се съмняваше в лудостта му. За разлика от другите обаче той имаше заповед от началниците си в Москва да полага върховни усилия за установяване на приятелски отношения със своенравния африканец. Сега стоеше пред махагоновото бюро в президентския кабинет на първия етаж в резиденцията и очакваше реакцията на Кимба.

От близко разстояние президентът Кимба не беше нито толкова величествен, нито толкова красив, колкото го представяха по портретите. Зад огромното бюро той изглеждаше по-скоро като джудже, сгушено и напълно застинало в креслото си. Доброволски очакваше края на това неподвижно състояние. Знаеше, че то ще бъде прекъснато по един от два възможни начина. Първият мъж на Зангаро щеше или да заговори отмерено и ясно, като съвсем нормален човек, или почти кататоничното му вцепенение щеше да отстъпи пред буйна ярост, изпълнена с брътвежите на обладан от духове, за какъвто в крайна сметка се смяташе Кимба.