Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Неприятностите започнаха, когато стигна до митницата. Там го очакваше цивилен служител, който с отсечен жест го отклони към една стая. Той влезе в нея заедно с багажа си и четирима войници се намъкнаха след него. Едва тогава в паметта му изникна познат образ.

Преди много години в Конго Шанън бе виждал същото изчистено изражение на заплаха в очите на африканец с почти праисторически манталитет. Въоръжен, поставен във властно положение, напълно непредвидим, с абсолютно нелогични реакции. Очи, които цъкат като бомба с часовников механизъм. Непосредствено преди най-жестоките кланета, устройвани от конгоанци върху жители от Катанга, от племето симба върху мисионери или от конгоанската армия върху племето симба. Шанън съзираше същото заплашително безразсъдство, същата неподвластна на разума сила, която внезапно и без видимо обяснение прерастваше в налудничава жажда за насилие. Войниците от племето винду на президента Кимба имаха това изражение.

Цивилният митничар нареди на Шанън да остави чантата си на паянтова маса и започна да я претърсва. Търсеше старателно, сякаш очакваше да намери скрито оръжие. Накрая забеляза електрическата самобръсначка, извади я от калъфката й, разгледа я, щракна ключа. Понеже беше „Ремингтън Електроник“ с нови батерии, тя забръмча неистово. Митничарят съвсем механично я постави в джоба си.

След като приключи с чантата, той подкани Шанън да изпразни джобовете си върху масата. Изскочиха ключовете му, носната му кърпичка, няколко монети, портфейлът и паспортът. Митничарят се захвана с портфейла. Измъкна пътническите чекове, погледна ги, изсумтя и ги върна обратно. Събра с шепа монетите и ги постави в джоба си. Банкнотите бяха две по 5 000 френско-африкански франка и няколко стотачки. Войниците се скупчиха край масата с нарастващо любопитство. Единственият звук, който издаваха, беше дишането им в нажежената атмосфера. Оръжията си държаха като тояги. Цивилният прибра двете банкноти по 5 000 франка, а един от войниците взе по-дребните.

Шанън погледна към митничаря. Той отвърна на погледа му. После вдигна фланелката си и показа затъкнатия в колана му деветмилиметров браунинг или може би пистолет модел „765“. Потупа го леко.

— Полиция — каза той, без да отмества погледа си.

Шанън го сърбяха юмруците да му размаже физиономията. Не спираше да повтаря наум: „Спокойно, моето момче, спокойно.“

Той вдигна бавно ръка към остатъка от личните си вещи и въпросително сви вежди. Цивилният кимна и Шанън започна да прибира нещата си. Усети как войниците зад гърба му се отдръпнаха, макар че продължаваха да стискат с две ръце пушките си, готови да удрят и да мушкат според моментното им настроение.

Мина цяла вечност, преди митничарят да кимне към вратата. Шанън излезе от стаята. По гърба му потта се стичаше на ручеи към колана на панталоните.

В пасажерския салон един католически свещеник посрещаше единствената освен Шанън бяла туристка в самолета — една американска девойка. С обстоятелствените си обяснения на местния диалект отецът си бе спестил някои усложнения. Той отмести очи и улови погледа на Шанън. Наемникът леко повдигна вежди. Отчето хвърли поглед зад гърба на Шанън към стаята, от която беше излязъл, и кимна едва забележимо.

Навън сред жегата на малкия площад пред летището нямаше никакъв транспорт. Шанън остана да чака. След пет минути чу зад себе си тих ирландско-американски глас:

— Искаш ли да те откарам до града, синко?

Тръгнаха с колата на свещеника, фолксваген костенурка, която той беше скрил на безопасно място в една палмова горичка край летището. Американката изразяваше яростта си на висок глас. Бяха претърсили дамската й чантичка. Шанън си мълчеше, защото знаеше, че съвсем малко оставаше да ги пребият. Отецът работеше в болницата на ООН. Съвместяваше длъжностите на свещеник, разпределител на помощи и лекар. Той погледна към Шанън с разбиране.

— Навярно са ти изтърсили всичко?

— Абсолютно всичко — каза Шанън.

Петнайсет лири не бяха от значение. Важното бе, че и двамата са забелязали настроението на военните.

— Тук човек трябва много да внимава — тихо каза свещеникът. — Имаш ли стая в хотела?

Шанън отговори, че няма, и отецът го закара до „Независимост“, единствения хотел, в който европейците имаха право да отсядат.

— Управителят се казва Гомес. Много хубав човек — каза свещеникът.

Обикновено, щом в някой африкански град се появи ново лице, другите европейци го канят да посети клуба, да се отбие в бунгалото им, да пийне нещо някъде, да се появи на някое парти още същата вечер. Свещеникът въпреки цялата си учтивост не спомена нищо такова. Шанън веднага схвана този аспект на живота в Зангаро. Настроението беше засегнало и белите. Предстоеше му да научи още много, най-вече от Гомес.