Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Сър Джеймс!

— Саймън, утре ще обядвам с един човек, който се казва Гордън Чалмърс. Работи в тила. Ръководител на научния екип и на лабораторията в Уотфорд. Ще бъде тук в дванайсет. Преди този час искам сведения за него. Кадровото му досие, разбира се, но добре ще е да разбереш и някои други неща. Как върви семейният му живот, някакви неблагополучия. Преди всичко дали има належаща нужда от пари, които надхвърлят заплатата му. Политическите му убеждения, ако има такива. Тези учени обикновено са леви. Но има и изключения. Можеш да поговориш с Ерингтън от отдел „Кадри“ довечера, преди да си тръгне. Прегледай досието му и ми го остави да го видя утре сутринта. Още утре започни с проучването на семейната обстановка. Звънни ми не по-късно от 11,45. Ясно ли е? Знам, че ти идва малко изневиделица, но информацията може да се окаже важна.

Ендийн изслуша нарежданията, без да помръдне нито един мускул на лицето му. Запамети всичко. Той знаеше каква е работата. Сър Джеймс Мансън често искаше информация, понеже никога не заставаше пред един човек, бил той приятел или враг, без лично сведение, включително и за частния му живот. Неведнъж беше разколебавал съперниците си с добрата си подготовка. Ендийн кимна и се оттегли. Отправи се директно към отдел „Кадри“, откъдето по съвпадение преди малко бе излязъл Мартин Торп. Но не се засякоха с него.

Докато ролс-ройсът плавно напускаше паркинга пред сградата на „МанКон“, отвеждайки своя обитател към неговия апартамент на третия етаж в „Арлингтън Хауз“ зад хотел „Риц“, където му предстоеше продължителна топла вана и вечеря, донесена от ресторант „Каприз“, сър Джеймс Мансън се изтегна назад и запали първата си пура за вечерта. Шофьорът му подаде един късен „Ивнинг Стандарт“. Колата минаваше покрай гара „Черинг Крос“, когато малка информация в раздела „Кратки вести“ прикова погледа му. Беше вмъкната между резултатите от надбягванията. Той я погледна отново, а после я прочете няколко пъти. Загледа се през прозореца в прелитащите коли и сгушените пешеходци, които се тътреха към гарата или крачеха към автобусите под февруарския дъждец, устремени към домовете си в Ийдънбридж и Севъноукс след поредния вълнуващ ден в Сити.

Докато гледаше навън, в главата му започна да се заражда една идея. Някой друг би я подминал с усмивка. Сър Джеймс Мансън не беше някой друг. Той беше съвременен пират и се гордееше с това. Ситното заглавие над сбутаната информация се отнасяше за някаква африканска република. Не беше Зангаро. И за нея не знаеше почти нищо. Не беше известна с полезните си изкопаеми. Заглавието гласеше:

Мартин Торп чакаше в приемната пред кабинета на шефа си. Сър Джеймс се появи в девет без пет и веднага го покани вътре.

— Какво научи? — попита сър Джеймс Мансън, докато сваляше палтото си от вълна на викуня 14 14 Викуня — южноафриканско вълнодайно животно от рода на ламата — Б.пр. и го закачаше във вградения гардероб.

Торп разтвори един бележник, който извади от джоба си, и започна да излага резултатите от среднощното разследване.

— Преди година сме имали екип в републиката, която се намира на североизток от Зангаро. Към него е била прикрепена група за наблюдения от въздуха. Наели я от една френска фирма. Зоната за проучването била разположена до самата граница със Зангаро. За съжаление топографските карти на тази територия са малко, а въздушни карти въобще няма. Без да разполага с километраж или някакъв друг индикатор, пилотът използвал скоростта и времето при определяне на разстоянието. Един ден вятърът в попътна посока бил по-силен от прогнозирания. Летецът кръстосал надлъж и нашир цялото пространство над зоната за проучване и доволен се завърнал в базата. Той не знаел, че с помощта на вятъра е преминал границата и е навлязъл четиридесет мили навътре в Зангаро. Когато проявили филма с въздушните снимки, се видяло че полетът е излязъл далеч извън зоната за проучване.

— Кой го е установил пръв? Френската компания ли? — попита Мансън.

— Не, сър. Те проявили филма и ни го предали. Такава била клаузата в договора. Хората от нашия отдел за проучвания от въздуха трябвало да определят разположението на зоните, представени на снимките. Те установили, че на края на всеки отрязък е заснета територия извън зоната за проучване. Отделили тези снимки и ги оставили настрана. На тях се появявала планинска верига, която не можела да бъде в нашата зона, защото в тази й част нямало планини. После някой се сетил да хвърли още един поглед на излишните снимки и забелязал, че част от планинската зона, малко на изток от основната верига, се отличава с различна по гъстота и вид растителност. Подобна разлика не може да се установи на земята, но на една въздушна снимка от височина три мили тя си личи като върху билярдна маса.