Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Мансън кимна няколко пъти одобрително и донесе чашите. Казаха си „наздраве“ и отпиха от уискито. Брайънт все още очакваше разговорът да започне. Мансън забеляза това и го удостои със строгия поглед на вуйчото.

— Не се притеснявайте, че ви повиках тук по този начин — започна той. — Просто преглеждах една папка със стари доклади и попаднах на вашите. По-точно на един от тях. Сигурно навремето съм го прочел и съм забравил да го върна на мис Кук, за да го заведе в архивите…

— Мой доклад ли? — попита Брайънт.

— А? Да, да, докладът, който сте предали след завръщането си от онази страна… как се казваше? Зангаро? Така ли беше?

— О, да, сър. Зангаро. Това беше преди шест месеца.

— Точно така. Преди шест месеца. Направи ми впечатление, че сте имали доста проблеми с онзи министър.

Брайънт започна да се отпуска. Стаята беше топла, креслото изключително удобно, а и уискито му действаше като стар приятел. Спомни си онези дни и се усмихна.

— Но все пак получих разрешение за проучване.

— Получили сте го и още как! — поздрави го сър Джеймс и се усмихна, сякаш в главата му нахлуха мили спомени. — Едно време и аз се занимавах с тези неща. Ходех на трудни мисии и се връщах с плячката у дома. Само че никога не съм ходил в Западна Африка. По онова време. По-късно, разбира се, отидох. Но след като потръгна това тук.

За да посочи „това тук“, той обходи с ръка луксозния кабинет.

— Тъй че днес прекарвам прекалено много време заровен сред бумаги — продължи сър Джеймс. — Дори ви завиждам на вас, младите, че пътувате и ловите сделки с методите от доброто старо време. Е, разкажете ми за вашето пътешествие до Зангаро.

— Ами там наистина трябваше да се действа като в доброто старо време. След като прекарах няколко часа в страната, едва ли не очаквах да срещна хора с прокарани през носовете кокали — каза Брайънт.

— Наистина ли? Боже Господи! Значи това Зангаро е диво място, така ли?

Сър Джеймс Мансън бе отдръпнал главата си назад в сянката, а и Брайънт беше достатъчно отпуснат, за да долови искриците в съсредоточения поглед, които не хармонираха с насърчителния тон.

— Съвсем вярно, сър Джеймс. Там цари пълен безпорядък и страната упорито се движи към Средновековието, след като преди пет години е извоювала Независимостта си.

Той си спомни още нещо, което шефът му бе вметнал в кръга на група директори.

— Това е класически пример, потвърждаващ идеята, че повечето африкански републики днес изхвърлиха на върха политически групировки, които упражняват властта по начин, който ги прави негодни да управляват дори депото за отпадъци на една корпорация. В резултат на това, разбира се, страдат обикновените хора.

Сър Джеймс, който като всеки друг можеше да разпознава собствените си думи, даде знак за това, усмихна се, стана, отиде до прозореца и погледна надолу към гъмжащите улици.

— И кой управлява парада? — попита той тихо.

— Президентът. Или по-точно диктаторът — обади се Брайънт от креслото. Чашата му беше празна. — Човек на име Жан Кимба. Той спечелил първите и единствени избори малко преди обявяването на Независимостта. Спечелил ги против волята на колониалните власти. Някои казват, че прилагал терор и вуду-техники над избирателите. Те са много назадничави, нали разбирате? Повечето не са знаели какво значи да гласуваш. Сега не им и трябва да знаят.

— Твърда ръка има този Кимба, така ли? — попита сър Джеймс.

— Не само твърда ръка, сър. Той чисто и просто е луд. Бленуващ мегаломан, а навярно и параноик. Управлява съвсем сам, заобиколен от клика безгръбначни политици. Ако загубят благоволението му или по някакъв начин събудят подозренията му, те попадат в килиите на старото колониално здание на полицията. Носят се слухове, че самият Кимба ръководел мъченията. Никой не е излязъл жив оттам.

— Хм, в какъв свят живеем, Брайънт. И тази държава има същия брой гласове в Обединените нации като Великобритания и Америка. В чии съвети се вслушва?

— Не слуша никого от приближените си. Чувал някакви гласове. Така казват местните бели, които са имали куража да останат.

— Гласове ли? — попита сър Джеймс.

— Да, сър. Той твърди пред народа, че го водят божествени гласове. Казва, че разговарял с Бога. Държал цяла реч в този смисъл пред населението и пред дипломатическия корпус.

— О, Боже, още един ли? — замислено каза Мансън, все още загледан надолу към улицата. — Понякога си мисля, че е било грешка да се приобщават африканците към Бога. Сега половината от водачите им са на „ти“ с него.