Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— На съвета ли?

— Точно така. Доведено ли е до знанието на Съвета на директорите, че сме извършвали такова проучване? Ето това искам да разбера. Не е задължително да е било включено в дневния ред. Ще трябва да прегледаш всички детайли. А в случай, че съобщението е минало под графата „разни дейности“, прерови протоколите от заседанията на Съвета през последните дванайсет месеца. Освен това разбери кой е разрешил пътуването на Брайънт преди шест месеца и защо. А също и кой е изпратил там геолога и защо. Човекът, който е направил проучването, се казва Мълруни. Искам да знам и някои неща за него, които можеш да вземеш от досието му в отдел „Кадри“. Ясно ли е?

Торп беше изненадан. Тази дейност беше далеч извън неговата територия.

— Да, сър Джеймс, но мис Кук би могла да свърши за два пъти по-кратко време или би могла да намери някой друг…

— Да, би могла. Но аз искам ти да го свършиш. Ако ти поискаш досие от отдел „Кадри“ или се ровиш в протоколите на съвета, всички ще решат, че става дума за финансови въпроси. Следователно ще се запази пълна дискретност.

На Мартин Торп започна да му просветва.

— Искате да кажете, че… на онова място са открили нещо?

Мансън гледаше вторачено навън към вече мастилено-синьото небе и към искрящото море от светлини под него, в което брокери и посредници, чиновници и търговци, банкери и експерти, застрахователи и комисионери, купувачи и продавачи, адвокати и, със сигурност поне в някои кабинети, закононарушители се трепеха в зимния следобед и се стремяха към омагьосания час пет и половина.

— Това не е важно — каза той троснато към младежа зад гърба си. — Просто направи каквото ти казах.

Мартин Торп продължи да се хили по пътя към задния изход на кабинета, а после и надолу по стълбите към своята стая.

— Хитро копеле — каза си той по стълбите.

Сър Джеймс Мансън се обърна, когато вътрешният телефон наруши двойно остъкленото, звукоизолирано спокойствие на закътаното светилище.

— Мистър Брайънт е тук, сър Джеймс.

Мансън пресече стаята, мина покрай ключа на стената и включи основното осветление. Когато стигна до бюрото си, освободи бутона.

— Пуснете го да влезе, мис Кук.

Съществуваха три повода, при които чиновниците от средните етажи можеха да бъдат привикани в светилището на десетия етаж. Първият беше свързан с получаването на нареждания или с предаването на доклад, който сър Джеймс искаше да подпише или да изслуша лично, и това беше привикване по служба. Във втория случай на човек му триеха сол на главата и това беше същински ад. Третият повод възникваше, когато генералният директор решаваше да влезе в ролята на любещия вуйчо спрямо своите подчинени, и това беше успокояващо.

Застанал на прага, Ричард Брайънт, трийсет и девет годишен чиновник от средните етажи, който си вършеше работата компетентно и държеше да я запази, беше съвсем убеден, че не първият от трите повода го е довел тук. Страхуваше се да не е вторият и изпита страхотно облекчение, когато разбра, че става дума за третия.

От средата на кабинета сър Джеймс се приближи към него с приветлива усмивка.

— Ах, влезте, Брайънт. Заповядайте.

Мис Кук затвори вратата зад гърба на Брайънт и се оттегли към бюрото си.

Сър Джеймс Мансън посочи на своя служител едно от креслата, разположени доста далеч от бюрото, в къта за разговори на просторния кабинет. Брайънт, който все още се чудеше за какво са го повикали, седна в посоченото кресло и потъна в неговите възглавници от шведска кожа. Мансън се приближи към стената и отвори две врати, които разкриха добре заредено барче.

— Ще пийнете ли нещо, Брайънт? Слънцето май вече залезе.

— Благодаря ви, сър… ъ-ъ… скоч, ако обичате.

— Юнак. Любимата ми отрова. И аз ще пийна с вас.

Брайънт погледна часовника си. Беше пет без четвърт, а тропическата максима, че се пие само след залез-слънце, едва ли се отнасяше за лондонските зимни следобеди. Но той си спомни за едно тържество, на което сър Джеймс изрази насмешката си към всички пиячи на шери и други подобни напитки, и цяла вечер се наливаше със скоч. Струва си да се забелязват такива неща, мислеше си Брайънт, докато шефът сипваше в две хубави стари кристални чаши от своето специално „Гленливет“. Разбира се, и не помисли да се докосне до шейкъра с лед.

— Вода? Малко сода? — обади се той от барчето.

Брайънт извъртя врат и погледна бутилката.

— Малцово ли е, сър Джеймс? Не, благодаря ви. Така както си е.