Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Ендийн обмисли аргументите на наемника.

— Ще предам на моите съдружници — каза той.

— Искам парите да са в швейцарската ми сметка до края на седмицата — отвърна Шанън. — А останалата част от бюджета да се прехвърли в Брюге.

Изчислиха, че след изплащането на втората половина от възнаграждението на Шанън в бюджета остават 20 000 лири.

Шанън обясни защо му е необходима цялата сума.

— Оттук нататък ще трябва постоянно да разполагам с пачка големи пътнически чекове в долари, за да раздавам подкупи, ако нещо се обърка. Искам всичко да е чисто, за да може, ако ни спипат, да не са останали никакви следи. Може да ми се наложи да раздам и малки премии на екипажа, за да останат на борда, когато разберат каква всъщност е работата. А те неминуемо ще разберат, когато излезем в открито море. Като прибавим и плащането, което ми остава за югославските оръжия, 20 000 лири тъкмо ще ми стигнат.

Ендийн обеща да докладва на своите „съдружници“ и да уведоми Шанън за решението им.

На другия ден той позвъни и съобщи, че и двата превода са одобрени и вече са изпратени писма до швейцарската банка.

Шанън си запази билет до Брюксел за петък, а също и място за полета в събота сутринта от Брюксел през Париж за Марсилия.

Вечерта прекара с Джули. Тя преспа при него и в четвъртък. После Шанън си събра багажа, изпрати по пощата ключовете от апартамента на собствениците и напусна.

Джули го закара до летището с червения си мерцедес.

— Кога ще се върнеш? — попита тя на вратата пред митническата зона на терминал № 2.

— Няма да се връщам — каза той и я целуна.

— Тогава нека да дойда с теб.

— Не може.

— Ти ще се върнеш. Не съм те питала къде отиваш, но знам, че работата ти е опасна. Не е просто обикновена работа. Но съм сигурна, че ще се върнеш. Трябва да се върнеш.

— Няма да се върна, Джули — тихо каза той. — Намери си някой друг.

Тя започна да подсмърча.

— Не ми трябва друг. Аз обичам теб. Но ти не ме обичаш. Затова казваш, че вече няма да се видим. Имаш си друга жена. Там е цялата работа. Отиваш при друга жена…

— Нямам друга жена — каза той и я погали по главата.

Един полицай дискретно отмести поглед. Сълзите са често срещано явление по всички летища. Шанън знаеше, че не отива в прегръдките на друга жена. Очакваха го хладните успокояващи милувки на стоманата до гърдите му. Джули продължаваше да плаче. Наемникът я целуна по челото и се отправи към паспортния контрол.

Трийсет минути по-късно самолетът на „Сабена“ направи последен завой над южен Лондон и се насочи към Брюксел. Под дясното крило се ширеше огряната от слънцето земя на областта Кент. Тази година месец май предлагаше хубаво време. През илюминатора се виждаше розовобелият килим на безкрайните овощни градини.

Покрай пътечките, които насичат полето на местността Уийлд, навярно вече бяха цъфнали игликите, дивите кестени бяха облечени в зелено и бяло, а в шумата на дъбовете гукаха гълъби. Шанън познаваше добре тези места. Преди години частта им беше разквартирувана в Чатъм. Той си купи един стар мотоциклет и с него обиколи всички кръчми между Ламбърхърст и Смардън. Хубав район. Човек би могъл да се засели по тези места. Ако беше от хората, които водят уседнал живот.

Десет минути по-късно един от пасажерите на задните седалки се оплака на стюардесата, че отпред някой постоянно си подсвирква някаква монотонна мелодийка.

В петък следобед Кат Шанън загуби два часа, докато изтегли парите, прехвърлени от Швейцария. Той приключи сметката си. Взе два банкови чека за по 5 000 лири, които можеха отново да се внесат на сметка някъде другаде, а после отново да се обърнат в чекове. Останалите десет хиляди лири подучи в петстотиндоларови пътнически чекове, които трябваше само да се подпишат, за да се използват вместо пари в брой.

Наемникът преспа в Брюксел, а на другата сутрин отлетя за Париж и Марсилия.

На летището в Марсилия взе такси, което го откара до малкия хотел в покрайнините на града, в който преди живееше Лангароти под името Лавалон и в който сега по заповед на ирландеца се беше настанил Джони Дюпре. Джони беше излязъл. Върна се вечерта и двамата потеглиха за Тулон с наетата от Шанън кола. Отиваше си Ден петдесет и втори. Френското пристанище се къпеше в топлите лъчи на майското слънце.

Кантората на спедитора беше затворена в неделя, но това нямаше значение. Явката беше на тротоара пред кантората. Марк Вламенк и Лангароти се появиха на това място точно в девет часа. За пръв път от седмици се събираха всички заедно. Липсваше само Семлер. Той беше на стотина мили разстояние и трябваше вече да пътува с „Тоскана“ към Тулон.