Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Той посочи надолу по пътя.

— Границата е ей там. Точно на километър и половина. Давам ви двайсет минути. През това време ще се правя, че сменям гума. После ще тръгна към Динан. Ще се срещнем при ресторантчето.

Корсиканецът кимна. Системата е следната. Празната камионетка минава първа. Ако белгийските или френските митничари са организирали временен пост, те я спират и я проверяват. След като не открият нищо, я пускат да мине. Камионетката продължава на юг, излиза на главния път и тръгва към Живе. После обръща отново на север и през постоянния пост се връща към Динан. Ако на един от двата поста има хора, значи другият е свободен, тъй като митничарите имат двайсет минути път между двата.

След километър и половина Шанън и Лангароти видяха белгийския пропускателен пункт. От двете страни на пътя бяха бетонирани стоманени стълбове. До десния имаше малка дървена будка. През прозорчето митничарите явно проверяваха документите на колите. Ако вътре имаше някой, през пътя щеше да е спусната бариера на бели и червени ивици. Тя беше вдигната.

Лангароти бавно подмина будката и Шанън я огледа. Нямаше жива душа. От другата страна нещата бяха по-сложни. Около петстотин метра пътят лъкатушеше между хълмовете и после идваше френската граница. Не се виждаше нито бариера, нито будка. Само едно уширение, на което очевидно паркираше камионетката на френските митничари. Сега я нямаше. Бяха минали пет минути, откакто Шанън и Лангароти се разделиха с Марк. Ирландецът даде знак на Жан-Баптист да продължи още малко, но нищо не се виждаше. Над дърветата изгряваше утринното сияние.

— Обръщай! — заповяда Шанън. — Allez. 33 33 Хайде (фр.). — Б.пр.

Лангароти свърна рязко наляво, не успя от първия път, даде на задна и се изстреля към Белгия като коркова тапа на най-доброто шампанско. От този момент времето беше ценно. Те минаха покрай френския паркинг, покрай белгийската бариера и 1 500 метра по-нататък видяха камионетката на Марк. Лангароти премигна с фаровете — два пъти къси, един път дълги — и Марк запали двигателя. След по-малко от секунда мина край тях и отпраши към Франция.

Този път Жан-Баптист обърна не толкова рязко и го последва. С повече газ Марк можеше да премине през опасната зона за четири минути, дори и с един тон товар в каросерията. Ако през тези решаващи пет минути случайно изникнеха някакви митничари, щеше да се опита да лавира, щеше да каже, че е объркал пътя с надеждата да не се стигне до по-щателна проверка на варелите.

Но митничари въобще не се появиха. На юг от френския паркинг следваше прав петкилометров участък. Понякога тук вардеше френската жандармерия, но тази сутрин беше чисто. Лангароти настигна белгийската камионетка и започна да поддържа дистанция от около двеста метра. Пет километра по-нататък Марк сви в една отбивка и двете камионетки дълго се друсаха по черни пътчета, докато накрая излязоха на някакво доста широко главно шосе. Край канавката имаше табела. Шанън видя Марк да подава ръка от прозореца и да сочи към знака. В посоката, от която идваше, пишеше „Живе“, а в обратната „Рем“. От предната камионетка се чу радостен възглас, заглушен от шума на двигателите.

Прехвърлиха варелите на един паркинг пред малко крайпътно ресторантче южно от Соасон. Отвориха вратите и плътно доближиха една до друга задниците на двете камионетки. Марк внимателно претърколи петте варела от белгийската във френската. Шанън и Лангароти дори и заедно доста щяха да се озорят. Освен че варелите бяха тежки, натоварената камионетка беше клекнала и между двете каросерии се получаваше двайсетсантиметрово стъпало. Марк се справи сам без особени затруднения.

Жан-Баптист отиде в ресторантчето и се върна с няколко франзели, парче сирене, плодове и кафе. Шанън нямаше нож и всички използваха ножа на Марк. Лангароти никога не би позволил неговият нож да влезе в такава употреба. Той изпитваше към него специални чувства. Би било под достойнството на този нож да бели портокали.

Малко след десет часа потеглиха отново. Предстоеше им още една операция. Закараха старата и изнемогваща белгийска камионетка в една каменна кариера и я изоставиха. Свалиха номерата и лепенката на предното стъкло и ги захвърлиха в близката рекичка. Така тя остана без отличителни знаци. Тримата продължиха заедно. Караше Лангароти. Камионетката беше регистрирана на негово име. В случай че някой го спре, той щеше да каже, че кара смазочно масло на приятеля си, който има три трактора и ферма край Тулон. Другите двама е взел на стоп.