Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

В Мадрид го чакаха далеч по-сложни формалности, отколкото Алън Бейкър в Белград. Бяха необходими две молби — едната за покупка на оръжие, другата за износа му. Молбата за покупка бе подадена преди три седмици и вече беше преминала през трите министерства, които имат отношение към подобни сделки. Първо Министерството на финансите трябваше да потвърди, че пълната продажна цена от 18 000 долара е постъпила в твърда валута в съответната банка. Допреди няколко години испанците приемаха само щатски долари, но от известно време насам предпочитаха германските марки.

После трябваше да се произнесе Министерството на външните работи. Задължението му беше да потвърди, че страната купувач е в нормални отношения с Испания. В случая с Ирак нямаше проблем, тъй като огромната част от испанския износ на оръжие е насочена към арабските страни, с които Мадрид поддържа близки приятелски отношения. Министерството на външните работи без колебание одобри Ирак като получател на испански 9-милиметрови патрони.

Накрая Министерството на отбраната трябваше да потвърди, че нищо от предлаганата сделка не спада към секретните производства или към забранените за износ категории оръжие. Тъй като в случая ставаше дума за обикновени муниции, проблеми също нямаше.

Макар че партидата не беше свързана със сложни решения, прехвърлянето на документите от министерство в министерство отне осемнайсет дни. Всяко учреждение трупаше към преписката нови бумаги, докато накрая все пак се появи окончателният документ, носещ печата на одобрението. След това сандъците с патрони бяха взети от заводите „СЕТМЕ“ и бяха оставени в един военен склад край Мадрид. От този момент нататък за тях отговаряше Министерството на отбраната и по-специално началникът на отдела за износ на оръжие полковник Антонио Салазар.

Тази сутрин Шлинкер пристигна, за да подаде лично молба за разрешително за износ. Той разполагаше с пълно описание на кораба „Тоскана“ и отговори на всички въпроси във формуляра от седем страници. Сега в стаята си в хотел „Минданао“ той си мислеше, че особени проблеми едва ли ще възникнат. „Тоскана“ беше кораб с редовна документация. Принадлежеше на регистрираната параходна компания „Спинети Маритимо“ и това личеше от регистъра на „Лойд“. Шлинкер вписа в молбата, че корабът следва да акостира във Валенсия между 16 и 20 юни. След като вземе товара от това пристанище, корабът трябваше да се отправи директно към сирийския град Латакия, където партидата ще бъде предадена на иракчаните за транспортиране до Багдад. Разрешителното за износ би следвало да излезе за не повече от две седмици. След това трябваше да се подаде молба за заповед за придвижване, която разрешаваше сандъците с муниции да се вземат от военния склад и да се транспортират под охраната на един офицер и десет войници до пристанище Валенсия. Тази предпазна мярка, въведена преди три години, целеше да предотврати риска от нападения на баските терористи. Правителството на Каудильо никак не искаше полицаите на „Гуардия Сивил“ в Коруня да загиват от произведени в Мадрид куршуми.

Докато се готвеше да замине за Хамбург, Шлинкер си мислеше, че неговият партньор ще съумее да поддържа приятелските връзки с Министерството на отбраната, за да могат сандъците да пристигнат навреме във Валенсия.

В Лондон се състоя една друга среща, която на пръв поглед нямаше връзка с горните две. През последните три седмици мистър Харълд Робъртс, новоназначеният директор на „Бормак Трейдинг Къмпани“, контролиращ трийсет процента от акциите на компанията, постоянно обработваше председателя майор Лутън. Двамата няколко пъти обядваха заедно, а веднъж мистър Робъртс посети майора в неговия дом в Гилфорд. Отношенията им бяха доста близки.

По време на разговорите Робъртс разясняваше на събеседника си, че ако компанията иска да се отлепи от дъното и да се върне в света на бизнеса, независимо дали в каучукопроизводството или в някаква друга област, е необходима мощна инжекция от нови капитали. Майор Лутън беше съгласен с това твърдение. Когато моментът узря, мистър Робъртс предложи на председателя да пуснат нова емисия, която да увеличи акциите с петдесет процента или иначе казано — новите акции да бъдат общо половин милион.

Отначало майорът се стъписа от дързостта на такъв ход, но мистър Робъртс го увери, че банката, която той представлява, ще осигури необходимите финансови средства. Директорът допълни, че ако част от новите акции не бъдат купени от стари или нови акционери, банка „Цвингли“ ще бъде готова да ги купи от името на свои клиенти, като заплати за тях пълната им цена.