Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Когато дойдох втория път, забелязах, че ме наблюдават. Вече бях попитал за мистър Браун. Мисля, че имат човек в хотела. Вчера и днес ме наблюдаваше.

— Значи трябва да се преместя в друг хотел — каза Шанън.

— Така може и да го заблудиш. Но може и да не стане. Някой явно знае кой стои зад името Кийт Браун. Могат да те намерят и на друго място. Често ли ще идваш в Париж през следващите няколко седмици?

— Доста често — призна Шанън. — Имам да уреждам разни неща, а след два дни с Марк трябва да прекараме стоката от Белгия до Тулон през Париж.

Лангароти повдигна рамене.

— Може и да не те намерят. Не знаем дали са добри и колко са. Нито пък кои са. Но ако втори път те открият, може да се намеси и полицията.

— Това не бива да става. Не и сега, когато партидата е в камионетката на Марк — каза Шанън.

Той беше разумен човек и нямаше нищо против да преговаря с човека, който е пратил убиец по следите му. Но другият явно бе избрал различен подход.

Въпреки това Шанън искаше да опита да поговори с този човек, но първо трябваше да установи кой е. Само едно лице можеше да го насочи към него. Човекът, който беше нает да го убие. Шанън сподели това с корсиканеца и той кимна с мрачно изражение.

— Да, mon ami 31 31 Приятелю мой. (фр.) — Б.пр. , мисля, че си прав. Трябва да спипаме убиеца. Но първо трябва да го подмамим.

— Ще ми помогнеш ли, Жан-Баптист?

— Разбира се — каза Лангароти. — Който и да е този тип, със сигурност не е от Съюза. Не са моите хора и значи аз си оставам твой човек.

Двамата прекараха около час над една карта на Париж, разгъната на масичката пред тях. После Лангароти излезе. По някое време той паркира своята камионетка с марсилска регистрация на едно уречено място. В късния следобед Шанън слезе на рецепцията и попита главния администратор как може да стигне до един известен ресторант на около миля разстояние. Човекът от персонала, когото Лангароти му описа, беше достатъчно близо, за да чуе разговора.

— Може ли да се отиде пеш? — попита Шанън.

— Разбира се, мосю. Не е на повече от петнайсет-двайсет минути.

Шанън благодари и от телефона на рецепцията си резервира маса на името на Кийт Браун за десет часа същата вечер. После се прибра в стаята си.

Точно в девет и четиридесет с куфарче в едната ръка и шлифер, преметнат през другата, той излезе от хотела и пое по посока на ресторанта. Тръгна по обиколен маршрут. Пътят му минаваше през още по-малки улички от тази, на която се намираше хотелът. Шанън подмина няколко души и влезе в слабо осветените улици на Първи район, където престана да среща други минувачи. Умишлено се шляеше. Спираше пред някои витрини и дълго гледаше, за да убие времето. Часът на резервацията му в ресторанта отдавна отмина. Наемникът нито веднъж не се обърна. От време на време му се струваше, че дочува в тишината приглушеното шляпане на нечии мокасини, някъде зад гърба му. Човекът отзад би могъл да е всеки друг, но не и Лангароти. Корсиканецът стъпваше, без да вдигне и прашинка от пътя.

Вече минаваше единайсет, когато ирландецът стигна до тъмната уличка, която търсеше. Тя се падаше отляво и нито една лампа не я осветяваше. На другия й край бяха забити няколко железни стълбчета. Уличката беше без изход. От двете страни се издигаха високи голи стени. Всякаква светлина, която би могла да идва от другия край, потъваше в паркираната точно там камионетка. В нея нямаше никой, но задните й врати бяха отворени. Шанън се приближи до зеещата каросерия и когато стигна до вратите, се обърна.

Като всички бойци той предпочиташе да е обърнат с лице към опасността, а не да я усеща зад гърба си. От минал опит знаеше, че макар и да се движиш заднишком, по-безопасно е да си с лице към нападателя. Така поне го виждаш. Докато вървеше по уличката с гръб към входа й, косата му се изправи. Ако психологията не играеше никаква роля, Шанън отдавна щеше да е мъртъв. Но в случая тя беше важна. Преследвачът през цялото време вървеше на почетно разстояние зад него и изчакваше сгоден момент като този.

Шанън хвърли куфарчето и шлифера на земята и впери поглед в огромната тъмна фигура, която спираше светлината откъм входа на уличката. Наемникът изчака търпеливо. Надяваше се, че тук, в центъра на Париж, убиецът няма да стреля без заглушител. Човекът отсреща спря и се огледа. Взря се в Шанън очевидно, за да разбере дали има оръжие. Но отворената камионетка успокои убиеца. Той реши, че Шанън просто я е паркирал на това тайно място и е излязъл от хотела, за да дойде при нея.