Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Тъмната фигура започна бавно да се приближава. Ирландецът виждаше ясно дясната ръка, която сега беше извън джоба на шлифера и бе протегната напред, Държеше някакъв предмет. Лицето беше в сянка, цялата фигура представляваше един силует. Огромен силует. Убиецът застана точно в средата на малката задънена уличка. Замръзна за няколко секунди, докато се целеше, а после ръката му, както си беше опъната в лакътя, увисна надолу. Сякаш изведнъж се беше отказал да стреля.

Без да отмества невидимите си очи от Шанън, нападателят политна напред и падна на колене. Някои стрелци предпочитат тази поза. Но в случая стрелецът се изкашля, отново политна напред и положи свитите си в юмрук ръце на паважа. Колтът издрънча върху камъните. Съвсем бавно, подобно на мюсюлманин, който ляга да се моли на Аллаха, убиецът сведе глава и за пръв път през последните двайсет секунди впери поглед в паветата, а не в Шанън. Чуваше се леко шуртене на някаква течност. Накрая ръцете и краката на непознатия поддадоха и той се строполи в локва от кръвта на собствената си аорта. Заспа кротко като дете.

Шанън още стоеше до вратите на камионетката. Вече нямаше какво да закрива светлината откъм входа за уличката. Лампата освети лъскавочерната широка кокалена дръжка на нож. Тя стърчеше от гърба на трупа, малко вляво, между четвъртото и петото ребро.

Кат погледна към края на уличката. На светлината на лампата сега се виждаше друга фигура. Малка, крехка и неподвижна. Стоеше на около десет метра от тялото на нападателя, в точката, от която бе дошъл ножът. Шанън подсвирна и Лангароти запристъпя безшумно по паветата.

— Мислех, че ще закъснееш — изръмжа Шанън.

— Non. Никога не закъснявам. От хотела дотук нямаше и един момент, в който той да може да натисне спусъка.

Каросерията на камионетката беше застлана с голямо парче дебел найлон, а под него имаше брезент с дупки по краищата, през които при опаковане минаваше връвта. В дъното бяха струпани въжета и тухли. Двамата наемници грабнаха трупа за ръцете и краката и го хвърлиха в каросерията. Лангароти влезе да си прибере ножа, а Шанън затвори вратите. Отвътре се чу прещракването на ключалката.

Лангароти прескочи на предната седалка и запали двигателя. Даде на задна и бавно излезе на осветената улица. Докато правеше маневра, за да насочи камионетката, Шанън се приближи до шофьорското прозорче.

— Разгледа ли го?

— Разбира се.

— Познаваш ли го?

— Да. Казва се Томар. Реймон Томар. Бил е за малко в Конго. Подвизава се главно тук в града. Професионален убиец. Но не струва. Не би го наел влиятелен човек. Най-вероятно работи за шефа си.

— Кой е той? — попита Шанън.

— Ру — каза Лангароти. — Шарл Ру.

Шанън изпсува тихо и злобно.

— Глупаво, тъпо, неграмотно копеле. Щеше да провали цяла една операция само защото не са го поканили да участва.

Той замълча и се замисли. Трябваше да сплашат Ру, но по такъв начин, че веднъж завинаги да си избие от главата зангарийския проект.

— Хайде, качвай се — каза корсиканецът. — Искам да оставя този приятел в леглото, преди някой да се е появил.

Шанън беше намислил нещо и през следващите няколко секунди засипа приятеля си с порой от думи. Лангароти кимна.

— Добре. Идеята ми допадна. Това дълго ще му държи влага на тоя мръсник. Само че ще струва пари. Пет хиляди франка.

— Имаш ги — каза Шанън. — Тръгвай и след три часа ще те чакам пред станцията на метрото „Порт дьо ла Шапел“.

Тримата с Марк Вламенк обядваха заедно в малкия южнобелгийски град Динан. Шанън се обади на белгиеца предния ден, за да му даде инструкции и да си уговорят среща. Тази сутрин Марк Вламенк целуна Ана за сбогом. Тя му даде грижливо подредения куфар и една пластмасова кутийка с половин хляб, малко масло и парче сирене за из път. Накрая, както винаги, му поръча да се пази.

Той прекоси с камионетката Белгия, без никой да го спре. Отзад возеше петте двесталитрови варела с масло „Кастрол“. Но всъщност нямаше и за какво да го спират. Шофьорската му книжка си беше в ред, регистрационният и застрахователният талон на камионетката — също.

Докато обядваха в едно ресторантче на главната улица, Шанън попита белгиеца:

— Кога ще минем оттатък?

— Утре сутринта. Преди изгрев слънце. Това е най-спокойното време. Вие двамата успяхте ли да поспите снощи?

— Не.

— Тогава идете да си легнете. Аз ще наглеждам двете камионетки. Давам ви време до полунощ.

През този ден още един човек имаше нужда от сън. След като предната вечер получи телеграмата на Анди Ален, в която се казваше, че Шанън ще ходи на ресторант, Шарл Ру започна да чака новини. Към полунощ още нищо не беше дошло, а трябваше вече Томар да се е обадил, за да съобщи, че всичко е свършило. Той стоя буден до съмване, но не получи никаква вест.