Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Когато всичко беше на борда, митничарят подпечата митническата декларация. Валденберг каза на Семлер нещо на немски и той го преведе. Обясни на спедитора, че капитанът има нужда от смазочно масло за двигателите. Било поръчано в Генуа, но не било достатъчно навреме.

Спедиторът си записа.

— Колко ви трябва?

— Пет варела — каза Семлер.

Валденберг не разбираше френски.

— За какво ви е толкова много? — попита спедиторът.

Семлер се засмя.

— Това корито гълта почти толкова масло, колкото и нафта. Освен това искаме да заредим повече, за да ни изкара по-дълго време.

— Кога го искате? — попита французинът.

— Към пет часа добре ли е? — попита Семлер.

— Хайде да бъде в шест — каза спедиторът и записа в бележника си количеството, марката и часа на доставяне.

После погледна към митничаря. Служителят му кимна. Новата поръчка не го заинтригува и той се отдалечи. Не след дълго спедиторът се качи на колата си и си замина, следван от двете камионетки.

В пет часа Семлер слезе от „Тоскана“, отиде в едно кафене при вълнолома, позвъни в спедиторската фирма и отмени поръчката. Каза, че капитанът е открил един пълен варел в дъното на трюма и скоро няма да му трябва масло. Спедиторът не остана особено доволен, но прие отказа.

В шест часа една камионетка бавно се приближи по кея и спря пред „Тоскана“. Караше я Жан-Баптист Лангароти, облечен в яркозелен гащеризон с надпис „Кастрол“ на гърба.

Той отвори задните врати и внимателно спусна варелите по дъската, която предварително бе опрял на задното стъпало. Митничарят надникна през прозореца на кантората си.

Валденберг улови погледа му и махна с ръка. Посочи първо варелите и после кораба.

— Може ли? — извика той и добави с ужасно произношение: — Ca va? 34 34 Става ли? (фр.) — Б.пр.

Митничарят кимна и се оттегли да отметне стоката в папката си. По заповед на Валденберг двамата италианци мушнаха по една шина под всеки варел и кранът започна да ги качва на борда. Докато минаваха над парапета, Семлер ги прикрепяше с особено усърдие и крещеше на капитана да ги спуска внимателно. Един по един варелите потънаха в дълбокия прохладен трюм на „Тоскана“, а малко след това капакът на трюма прилепна плътно на мястото си.

Лангароти отдавна се беше изнесъл. Минути по-късно гащеризонът попадна в една боклукчийска кофа в центъра на града. А Шанън през цялото време с притаен дъх наблюдаваше товаренето от своята колонка на другия край на кея. Щеше му се да е на мястото на Семлер, защото бездействието му причиняваше почти физическа болка.

Когато всичко свърши, атмосферата на борда се успокои. Капитанът и другите трима моряци слязоха долу. Механикът се бе появил на палубата да глътне малко морски въздух и пак се върна при своите нефтени изпарения. Семлер изчака половин час, слезе на кея и се запъти към Шанън. Срещнаха се през три пресечки, когато загубиха от поглед пристанището.

Семлер беше ухилен.

— Нали ти казах? Никакви проблеми.

Шанън кимна и също се ухили. Най-после можеше да се отпусне. Той по-добре от Семлер съзнаваше какво бе заложено на карта, а и за разлика от германеца не беше съвсем наясно с митническите процедури.

— Кога ще можеш да вземеш хората на борда?

— Митницата затваря в девет. Момчетата трябва да дойдат между дванайсет и един. В пет сутринта ще отплаваме. Всичко е уредено.

— Добре — каза Шанън. — Хайде да отидем да ги намерим и да пийнем по нещо. Искам бързо да се върнеш на кораба, защото може да има още някакви проверки.

— Няма да има.

— Все едно. Длъжни сме да бъдем предпазливи. Ще бдиш над тези варели като квачка над яйцата си. На никого няма да даваш да се приближава до тях, докато аз не разреша, а това ще стане в едно югославско пристанище. Тогава ще кажем на Валденберг какво пренасяме.

Срещнаха се с останалите трима наемници в уреченото ресторантче и обърнаха по няколко бири за отпускане на нервите. Слънцето залязваше и съвсем лек бриз къдреше водата в Тулонския залив. Няколко яхти правеха пируети подобно на балерини, докато екипажите им се опитваха да уловят новата посока на вятъра. В осем часа Семлер излезе от ресторантчето и се върна на „Тоскана“.

Джони Дюпре и Марк Вламенк се промъкнаха безшумно на кораба между дванайсет и един след полунощ, а в пет сутринта „Тоскана“ се отправи към открито море. Шанън и Лангароти останаха на кея.

Към десет часа Жан-Баптист закара ирландеца до летището. На закуска Шанън му даде последните си указания и достатъчно пари, за да ги изпълни.