Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Щеше ми се да тръгна с теб — каза корсиканецът — или с кораба.

— Знам — отговори Шанън. — Но за тази работа ми трябва стабилен човек. Задачата е много важна. Без нея не можем да продължим. Искам да съм сигурен в човека, а ти имаш и допълнително предимство, че си французин. Освен това добре познаваш двама от тях, а единият едва се оправя с френския. Джони не може да отиде, защото е с южноафрикански паспорт. Марк ми трябва на борда да усмирява екипажа, ако реши да се разбунтува. Знам, че ти действаш по-добре с ножа, отколкото той с ръцете си, но аз не искам да се стига до бой. Трябва ми някой, който само с вида си да ги вкара в правия път. А Курт ще трябва да поеме навигацията, ако Валденберг се изметне. Всъщност, ако нещата се развият по най-лошия сценарий и Валденберг полети през борда, ще се наложи Курт да стане капитан. Така че не остава никой освен теб.

Лангароти прие да изпълни задачата.

— Те са добри момчета — каза той с малко по-бодър тон. — Ще се радвам да ги видя отново.

Когато се разделиха на летището, Шанън му напомни:

— Всичко може да се провали, ако останем без подкрепления. Така че нямаш право да допускаш фалове. Нещата са уредени. Просто прави каквото ти казах. Ако възникнат някакви дребни проблеми, оправяй се сам. Ще се видим след месец.

Той остави корсиканеца, мина през митницата и се качи на самолета за Париж и Хамбург.

— Според информацията, която имам, след 10 юни ще можете да натоварите базуките и минохвъргачките. Вчера се получи ново потвърждение по телекса — каза Алън Бейкър.

Шанън пристигна в Хамбург предния ден. Сега двамата обядваха в един ресторант, след като сутринта си уговориха среща по телефона.

— От кое пристанище? — попита Шанън.

— Плоче.

— Кое?

— Плоче. П-Л-О-Ч-Е. Това е малко пристанище почти по средата между Сплит и Дубровник.

Шанън се замисли. Той бе поръчал на Семлер да купи от Генуа необходимите морски карти на югославското крайбрежие, но тогава предполагаше, че ще товарят на някое от по-големите пристанища. Ако и Валденберг нямаше карта, на която да са отбелязани подстъпите към Плоче, можеха да набавят такава карта в Бриндизи.

— Колко малко е това пристанище?

— Съвсем малко и закътано. Пет-шест кейчета и два големи склада. Югославяните обикновено го използват за износ на оръжие. Последната пратка, която обработих, мина по въздуха, но тогава ми казаха, че най-добрият вариант по море е Плоче. Малките пристанища са за предпочитане. Кейовете обикновено са свободни, а и товаренето става по-бързо. Освен това митническото отделение ще е навярно съвсем малобройно. Шефът сигурно е някой дребен чиновник и ако му пробутаме малко подкупче, ще се погрижи товарът час по-скоро да мине по реда си.

— Добре тогава. Плоче. На 11 юни — каза Шанън.

Бейкър си записа датата.

— Доволен ли си от кораба? — попита той.

Бейкър още съжаляваше, че не успя да уреди сделката със „Сан Андреа“, кораба на приятеля му, но в същото време гледаше да държи под око „Тоскана“, защото беше сигурен, че след края на тази операция Шанън няма да има нужда от кораба. А на него му трябваше добър съд, с който да пренася незаконните си товари до никому неизвестни заливчета.

— Идеален е — каза Шанън. — Сега плава за едно италианско пристанище. Трябва да изпратя телекс или писмо и да съобщя на капитана новия курс. При тебе има ли някакви проблеми?

Бейкър стана малко нервен.

— Само един — каза той. — Цената.

— Какво й е на цената?

— Виж, тогава ти казах, че всичко възлиза на 14 400 долара. Но през последните шест месеца нещата в Югославия са се променили. За да оправя документацията навреме, се наложи да наема един югославски партньор. Или поне така се води, защото всъщност той е посредникът.

— И? — попита Шанън.

— Ами и той ще трябва да получи някакво възнаграждение за това, че е прокарал документите през белградската администрация. Прецених, че ще е добре да избегнем всякакви бюрократични спънки, за да сме сигурни, че товарът ще е готов навреме. Затова го наех. Той е баджанак на един от шефовете в Министерството на търговията. Нали знаеш, Балканите са си все същите. Само дето хората са позахитрели.

— Колко пари иска?

— Хиляда лири стерлинги.

— В динари или в долари?

— В долари.

Шанън размисли. Възможно беше всичко това да е истина, но не беше изключено Бейкър да се опитва да измъкне още пари за себе си. Ако казваше истината наемникът беше длъжен да му даде исканата сума, защото иначе търговецът щеше да е принуден да плати на югославския си партньор от дела си, а това би свело собственото му възнаграждение до минимум и той можеше да загуби интерес към сделката. Шанън щеше да има нужда от Бейкър чак до момента, когато белият корпус на „Тоскана“ излезе от пристанището на Плоче и се насочи към Испания.