Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Никой нищо няма да прави с теб — каза той. — Просто недей да казваш на баща си, че ме познаваш и че си се ровила в книжата му. Той ме е наел да събирам информация за условията на рудодобива в Африка. Ако разбере, че се познаваме, ще ме уволни. Тогава ще трябва да си търся друга работа. Вече ми предложиха една, която е чак в Африка. Така че, разбираш ли, ако баща ти научи за нас, ще се наложи да замина и да те оставя.

Думите му попаднаха точно в целта. Тя го искаше близо до себе си. Той знаеше, че съвсем скоро все пак ще трябва да замине, но още не беше дошъл моментът да й го съобщи.

— Нищо няма да кажа — обеща Джули.

— Имам само няколко въпроса — каза Шанън. — Каза, че си видяла заглавието на листите с цените на някаква руда. Какво беше това заглавие?

Тя сбърчи чело, напрягайки се да си спомни думата.

— Това, дето го слагат в химикалките. Пише го в рекламите на скъпите химикалки.

— Мастило ли? — попита Шанън.

— Платиния — каза тя.

— Платина — поправи я наемникът със замислен поглед. — А какво беше заглавието на папката?

— О, това си го спомням — въодушевено каза Джули. — Сякаш е заглавие на приказка. Кристалната планина.

Шанън въздъхна дълбоко.

— Иди да ми направиш едно кафе, скъпа.

В кухнята задрънчаха чаши. Шанън се облегна на таблата на леглото и се загледа навън през прозореца.

— Хитро копеле — промълви той. — Няма да ви излезе толкова евтино, сър Джеймс, никак няма да ви излезе евтино.

В тъмната стая се разнесе смехът му.

През същата съботна нощ Бени Ламбер се прибираше вкъщи, след като цяла вечер пи с приятели в едно от любимите си заведения. Той беше обърнал във франкове парите, които взе от Шанън, и щедро черпеше всички. Мед му капеше на сърцето, когато говореше за „голямата сделка“, а сервитьорките възхитено го слушаха и отпиваха от шампанското, което той им беше поръчал. Самият Бени се почерпи порядъчно и сега въобще не забелязваше колата, която го следваше бавно на около двеста метра разстояние. Не се стресна и когато колата го настигна насред едно пусто пространство на половин миля от дома му.

Преди да успее да гъкне, от предната седалка изскочи някакъв гигант и започна да го избутва зад една ограда на десетина метра встрани от улицата.

Виковете на Бени секнаха, когато мъжагата го завъртя, сграбчи го за яката и го удари с юмрук в слънчевия сплит. Бени се сви и когато гигантът го пусна, се просна на земята. Лицето на нападателя беше скрито в сянката на оградата. Той измъкна от колана си една половинметрова желязна пръчка и се наведе над нещастника. Сграбчи гърчещото се тяло за левия крак и повдигна коляното. После с все сила стовари желязото върху удобно подложената капачка. Чу се тъп звук и костта стана на сол. Ламбер нададе кратък, пронизителен писък, подобно набучен на шиш плъх, и припадна. Така и не усети как му счупиха другото коляно.

Двайсет минути по-късно Томар позвъни на своя шеф от телефонната кабина на един нощен бар. Ру го слушаше и кимаше доволно.

— Браво! — похвали го той. — Слушай, имам новина за теб. Хотелът на Шанън. Анри Ален току-що ми съобщи, че там се е получило писмо от Кийт Браун. Резервирал си е стая за 15 май. Разбра ли?

— Петнайсети — повтори Томар. — Значи на тази дата ще е там.

— Както и ти — каза гласът отсреща. — Анри ще те свърже с неговия човек в хотела. На 15-ти по обяд ще заемеш позиция някъде в околността.

— А докога ще чакам? — попита Томар.

— Докато излезе. Сам! — каза Ру. — Тогава ще му видиш сметката. За пет хиляди долара.

На излизане от кабината на лицето на Томар се появи лека усмивка. Докато си пиеше бирата на бара, той усещаше хладния допир на пистолета под лявата си мишница. Усмивката му стана по-забележима. Този пистолет щеше да му спечели доста добра сумичка. Само след няколко дни. Нямаше никакво съмнение. Щеше да е съвсем елементарно да се застреля човек, който никога не го е виждал и нищо не подозира. Пък бил той и Кат Шанън.

Към десет часа в неделя сутринта позвъни Курт Семлер. Шанън се излежаваше гол в леглото, а Джули приготвяше закуска в кухнята.

— Мистър Кийт Браун? — обади се гласът на момичето от пощата.

— Да. На телефона.

— Има обаждане за вас. От Генуа ви търси мистър Семолина.

Шанън скочи и приседна на ръба на леглото. Здраво стискаше слушалката.

— Свържете ме — изкомандва той.

Гласът на германеца се чуваше слабо, но всичко се разбираше.

— Карло?

— Да, Курт?

— Аз съм в Генуа.

— Знам. Някакви новини?