Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

— Намерих го. Този път съм сигурен. Точно такъв, какъвто го искаш. Обаче има и друг купувач. Навярно ще се наложи да наддаваме, ако искаме да го купим. А корабът е добър. Идеален е за нас. Ще можеш ли да дойдеш да го видиш?

— Сигурен ли си, че е добър, Курт?

— Да, абсолютно. Регистриран товарен кораб, собственост на една параходна компания със седалище в Генуа. Само за нас е.

Шанън размисли.

— Ще дойда утре. В кой хотел си отседнал?

Семлер му каза.

— Ще пристигна с първия възможен самолет. Не знам точно кога. Гледай следобед да не излизаш. Ще те намеря в хотела. Запази ми стая.

Няколко минути по-късно Шанън вече говореше с билетния център на „Бритиш Еъруейз“. Казаха му, че най-скоро излита самолетът на „АЛИТАЛИЯ“ до Милано в 9,05 на другата сутрин. В Милано имаше връзка за Генуа. Самолетът кацаше в пристанищния град малко след един часа следобед. Шанън си запази билет за този полет.

Когато Джули се върна с кафето, наемникът я посрещна ухилен. Ако корабът се окажеше добър, за двайсет дни Шанън щеше да успее да приключи сделката и на 15-и да отиде в Париж за срещата си с Лангароти, напълно уверен, че Семлер ще намери добър екипаж и ще набави гориво и продоволствия най-късно до 1 юни.

— Кой беше? — попита момичето.

— Един приятел.

— Какъв приятел?

— Мой съдружник.

— Какво искаше?

— Ще трябва да отида да го видя.

— Кога?

— Утре сутринта. В Италия.

— Колко време няма да те има?

— Не знам. Около две седмици. Може и повече.

Тя се нацупи.

— И аз какво ще правя толкова време без теб?

Шанън се ухили.

— Все ще намериш какво да правиш.

— Голямо лайно си — каза Джули завалено. — Но щом казваш, че трябва да заминеш, значи наистина трябва. В такъв случай ни остава съвсем малко време и аз, скъпи мой, въобще не мисля да го пилея.

Кафето му се разля върху възглавницата и Шанън си помисли, че битката за двореца на Кимба ще е песен в сравнение с усилията му да задоволи сладката дъщеричка на сър Джеймс Мансън.

Пристанището на Генуа бе окъпано от светлината на слабото следобедно слънце, когато Кат Шанън и Курт Семлер освободиха таксито и германецът поведе шефа си по кея към мястото, където беше пристигнал корабът „Тоскана“. Старият съд се гушеше между два 3 000-тонни контейнеровоза, но това не променяше нищо. Окото на Шанън прецени, че корабът е точно толкова голям, колкото трябва.

На носа имаше малък форпик, който слизаше на метър и петдесет към главната палуба, по средата на която се намираше квадратният отвор на единствения трюм. На кърмата бе разположен малкият мостик, под който очевидно бяха каютите на екипажа и на капитана. Мачтата беше съвсем къса. За нея беше прикрепен един-единствен кран, изправен почти вертикално. Най-отзад, точно над кърмата, бе закачена единствената спасителна лодка.

Ръжда покриваше целия корпус. Боята се бе олющила под слънцето и солените пръски на много морета. Но макар и малък, стар и неприветлив, този кораб имаше най-важното качество, което интересуваше Шанън — беше анонимен. Има хиляди корабчета от този род, които поддържат каботажните рейсове между Хайфа и Гибралтар, Танжер и Дакар, Монровия и Саймънстаун. Всички те си приличат, не правят никакво впечатление и никой не би заподозрял, че пренасят нещо друго осен дребни товари на кратки разстояния.

Двамата се качиха на борда. Насочиха се към кърмата и стигнаха до стръмни стълби, които водеха надолу към мрака на каютите. Семлер извика и наемниците се спуснаха по стълбите. Долу ги посрещна мускулест мъж на около четиридесет години. Той кимна на Семлер и обърна грубото си лице към Шанън.

Семлер се здрависа с него и го представи на Шанън.

— Карл Валденберг, първи помощник-капитан.

Валденберг кимна отсечено и се здрависа с ирландеца.

— Значи сте дошли да разследвате нашата стара „Тоскана“? — попита той.

Шанън със задоволство отбеляза, че помощникът говори добър, макар и малко завален английски и изглежда като човек, който е готов да приеме на борда не съвсем редовен товар, ако възнаграждението го задоволява. Шанън разбираше интереса на германския моряк към неговата персона. Семлер вече беше уведомил приятеля си, че е казал на екипажа каква е целта на посещението на работодателя му. Естествено беше първият помощник да проявява интерес към новия собственик. Освен за всичко друго Валденберг трябваше да мисли и за собственото си бъдеще.

Механикът, който беше югославянин, се подвизаваше някъде на брега, но наемниците видяха матроса — италиански тийнейджър, който прелистваше някакво порнографско списание върху койката си. Без да чака завръщането на италианския капитан, помощникът ги разведе из кораба.