Колин Форбис - Огнен кръст

Жозет тъкмо поставяше цигара в едно цигаре от слонова кост. При последните думи на Туийд ръката й трепна и счупи цигарата. Без да го погледне, жената сви плътните си устни и се намести по-удобно. Чак тогава заговори:

— Имате много живо въображение.

— Така ли мислите? Повечето от гостите ви подкрепяха възгледите на Дьо Форж.

— Вижте, тук се бяха събрали най-различни хора. Художници, интелектуалци…

— Генерали и други висши офицери…

— Приемите ми са светски.

— И са чудесно прикритие за тайни срещи на хора, занимаващи се с разузнавателна дейност.

— Надявам се няма да публикувате нито една от тези измислици?

— Само истината, мадам — увери я Туийд.

— Мисля, че започнахме да си губим времето — тя остави цигарето в кристален пепелник, обърна се и се наведе към Туийд. Обви шията му с красивите си голи ръце и той потъна в аромата на скъпия й парфюм.

Туийд се усмихна, свали ръцете й от себе си, стана и се приближи до тежките завеси, покрили прозорците. Разтвори ги леко, сякаш за да погледне навън. После ги пусна.

— Какво има? — попита Жозет с леден глас. — Никой не наблюдава къщата, ако това ви притеснява. Мисля, че вече ви казах — съпругът ми си има други развлечения. Защо да си нямам и аз?

Беше оставила вратата леко открехната и отдолу изведнъж се чу силно тропане. Някой блъскаше като луд по входната врата. После продължително натисна звънеца.

— Извинете ме, мадам…

Туийд се втурна по стълбите. Във вестибюла се появи жена, облечена в черна рокля и с черен шал на главата. Икономката. Туийд я подмина и натисна дръжката на вратата. Отвън стояха шестима мъже в тъмни костюми и разкопчани шлифери. Зад тях до тротоара бяха паркирани две черни лимузини.

— Спалнята на втория етаж — каза им Туийд.

Лазал и трима от агентите му се затичаха нагоре. Когато влезе в спалнята, французинът завари Жозет трескаво да натиска вилката на старомоден позлатен телефон, допряла слушалката до ухото си. Постави ръка на рамото й.

— DST. Ще дойдете с нас. Телефонът ви е прекъснат. Тръгнете незабавно. Можем и да ви занесем, ако се наложи, но ще бъде под достойнството ви.

Мъжете я поведоха роптаеща обратно по стълбите. В мраморния вестибюл чакаха другите двама агенти и икономката. Лазал се приближи до нея, възпитано се извини и взе от главата й черния шал. После го постави върху косата на Жозет.

— Какво правиш, говедо! — изкрещя му тя.

— Отнасям се с вас като с дама. Не искате скандал, нали? Знаете какви са съседите. Нека си помислят, че отвеждаме икономката. Ще ви закараме в една приятна резиденция извън Париж. Не, мадам, не можете да направите нищо. Държавната измяна е тежко обвинение. Направете сцена и утре във вестниците ще излезе списък на последните ви дванадесет любовници — Лазал говореше с мек глас. — Осем от тях са женени. Ако поне една от съпругите се разприказва пред обществеността, можете да си представите какво ще стане. Престижът ви сред висшите парижки кръгове ще бъде безвъзвратно съсипан…

Лазал я настани на задната седалка, а от двете й страни седнаха негови агенти. После се върна при входната врата, поклони се с уважение и я затвори. Съседите щяха да решат, че се извинява за безпокойството на домакинята. Жозет, доста необичайно за нея, мълчеше. Колата потегли.

Туийд бе наблюдавал всичко, възхитен от светкавичните и умели действия на екипа на Лазал. Само французин можеше да се справи успешно в такава деликатна ситуация. Приближи се до другата лимузина, седна отзад, Лазал се настани до него и шофьорът потегли.

— Оставих двама да претърсят къщата — каза Лазал. — А Жозет ще обявим за изчезнала. Виждаш ли, и аз съм понаучил нещичко за воденето на психологическа война. Представяш ли си реакцията на Дьо Форж?

— Справи се чудесно — съгласи се Туийд. — Добре че не ме заведе в някоя от стаите от другата страна на къщата. Видяхте сигнала със завесите, нали?

— В момента, в който се раздвижиха, излязохме от колите. Мисля, че изигра отлично ролята си.

— Видях нещо, което ми подсказва кой път за Париж ще избере Дьо Форж, ако се стигне до това. Сега трябва да започнем втория етап от операцията.

— Какво видя?

— Бюст на един от идолите на Дьо Форж. На Наполеон. Спомни си Ватерло, Рене…

В Аркашон Виктор Роузуотър стоеше на палубата на яхтата си и оглеждаше брега с бинокъл. После го насочи към пристанището, където гората от мачти бавно се люлееше под ледения полъх на морето.

Облечен в поло и непромокаема мушама, той изглеждаше като типичен морски вълк. Ситни капки дъжд се спускаха над пристанището. Небето бе сиво. Всичко изглеждаше сиво. Уверил се, че никой не наблюдава яхтата му, Роузуотър слезе в голямата каюта под палубата.