Винс Флин - Мръсни афери

Дейвид предпазливо беше посъветвал Атва да озапти „Хамас“, като им даде пари. Споразумението беше Дейвид да използва уменията си за набиране на средства, а Атва да предостави част от средствата за финансирането на терористичните операции на „Хамас“. Едновременно с финансовите възможности на Дейвид растеше и зависимостта на „Хамас“ от ООП. Действията на младия палестинец бяха толкова успешни, че Атва съумя да постави под крилото си и други групировки. Между тях бяха „Ислямски джихад“, Комитетът за народна съпротива и „Хизбула“.

Тази вечер щеше да бъде ключова за всички групи.

Атва пое едното куфарче от ръцете на Дейвид. Развълнуван, го отведе при канапетата и телевизора. Там отвори куфарчето и го показа на всички. После кимна на Дейвид да отвори и другото.

— Два милиона долара, приятели мои!

Стените отекнаха от десетки викове, възвеличаващи Аллах. Мъжете скочиха на крака и се запрегръщаха. Иронията да видиш тези хладнокръвни убийци да се държат така емоционално накара Дейвид да се усмихне едва доловимо. Какви идиоти! Не само че парите бяха фалшиви, но в куфарчетата се криеше и друга изненада за тях.

Атва остави куфарчето на масата, Дейвид също. Шефът на палестинското разузнаване се обърна към един от помощниците си, подаде му лист хартия и му обясни как трябва да се разпределят парите. После, във внезапен израз на чувства, сграбчи Дейвид в прегръдките си. Потупа го по страните като роден син и заяви, че се гордее с него.

Дейвид стоически изтърпя този акт на внимание.

— Нищо не съм направил — сви рамене.

— Напротив, напротив — вдигна показалец Атва. Сетне огледа стаята и се намръщи. — Къде е Хасан?

Дейвид се поколеба, но след секунда реши, че няма какво да губи.

— Трябва да поговоря с теб за това.

— Какво се е случило? — смръщи чело Атва.

— Не тук. — Дейвид махна на палестинеца да го последва.

Проправиха си път през тълпата. На всяка крачка младият мъж трябваше да спира, за да се ръкува или прегръща с присъстващите. Не му беше никак лесно, като си дадеше сметка, че възнамерява да ги прати до един на оня свят. Когато излязоха навън, Атва спря. На лицето му бе легнала сянка.

Дейвид посочи мерцедеса.

— Насам. — Заобиколи колата и се качи отзад.

Атва седна до него и когато вратите се затвориха, Дейвид едва чуто въздъхна.

Рап беше готов известно време да играе по свирката на генерала. Моро щеше да си остане нагъл до мига, в който не му покажеше доказателствата.

— Кажете ми, генерале, вие май не харесвате Америка?

Моро реагира с озадачена физиономия върху мазното си лице.

— Не разбирам накъде биете.

— Не е трудно. Харесвате ли Америка? Да или не?

— Зависи. Има неща, които харесвам, и неща, които не харесвам.

— Доста сте откровен. Ами Китай?

При последната дума филипинецът леко присви очи.

— Нямам мнение за Китай.

— Наистина ли? Това ме изненадва.

— Какво намеквате, Рап?

Рап реши да ускори нещата.

— Искам да сключа сделка с вас, генерале. Както казах, аз съм практичен човек, вие — също. Искам „Абу Саяф“ да бъдат унищожени, каквото и да струва това. Ако трябва да платя на някого голяма сума, за да бъде свършена работата, готов съм да го сторя.

— Мисля, че ме оскърбявате с това предложение.

Рап го погледна право в очите и поклати глава.

— Не, съвсем не. Вече споменах, че знам някои неща за вас. Невъзможно е да съм ви оскърбил с току-що казаното.

Моро си пое дълбоко дъх. Изглежда, американецът беше посветен в неговите бизнесдела. Внимателно подбра следващите си думи:

— За какво точно дойдохте тук, господин Рап?

— Дойдох да ви направя по-добро предложение.

— Слушам ви. — Генералът се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Знаем за вашите банкови сметки в Хонконг и Джакарта. Знаем, че шпионирате за китайците още от началото на осемдесетте и че „Абу Саяф“ ви плащат да не се стараете много при преследването им.

— И?

— Ще повторя — аз съм практичен човек. Макар и да не са ми много приятни връзките ви с Пекин, ще се примиря. Но „Абу Саяф“ е напълно различно нещо. С него не мога да се примиря.

— Господин Рап, все още не разбирам за какво говорите.

Рап бръкна в джоба на елечето си, без да отмества поглед от Моро. Извади плик и го хвърли на бюрото пред генерала. Моро измъкна листовете от плика и се вгледа в тях. Те съдържаха банкови извлечения и телефонни номера.

След малко върна документите в плика и внимателно го постави в средата на бюрото. Значи американецът знаеше тайната му или поне част от нея. Но Моро не мислеше да признава вината си толкова лесно.