Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

Кеймбридж махна примирително с ръка.

— Хей, забрави, че съм казал това. Ядосан съм, дяволски съм ядосан. Може би е по-добре да се каже бесен. Побеснявам още повече само като си помисля, че онези копелета от „Съркъл Джей“ имаха наглостта да дойдат и да изпочупят прозорците на къщата. Мисля, че ще се пръсна от яд. В такъв момент ми идва да се метна на коня, да отида в „Съркъл Джей“ и да им подпаля поне два обора.

— Обикновено така се започва — отвърна Спър. — На ако разбера, че си направил това или че си дал такава заповед, ще хвърля и тебе, и надзирателя ти в затвора, преди да се усетите. Искам думата ти, че няма да си отмъщаваш. Ще напишеш заявление, където ще посочиш какви щети са били причинени и какво ще струва всичко това, а когато се върна, ще го занеса в „Съркъл Джей“. Ще закарам и умрелия кон. — Спър изгледа управителя на ранчото със спокоен, но настойчив поглед. — Какво ще кажете, Кеймбридж, съгласен ли сте?

— Да, съгласен съм.

— Не правете нищо, докато сенаторът не пристигне. Двамата ще поговорим за това и ще предотвратим тази война, преди да е започнала. Просто стойте настрана.

Спър продължи да говори около двайсет минути, като обясняваше всичко, което трябваше да се направи, за да се предотврати тази война, която със сигурност нито една от страните не би спечелила. Спър завърши с един решаващ аргумент, който никой не би могъл да оспори.

— Запомнете, Кеймбридж, това ранчо не е ваше, не са ваши и парите, които ще трябва да похарчите, ако започне междуособна война. А и предполагам, не вашият живот ще бъде в опасност. Ще се видим утре сутринта.

Пътуването обратно към Суийт Спрингс отне на Спър малко повече от час. Върна наетия кон в конюшнята, каза, че ще го вземе пак в шест и половина на следващата сутрин и се отправи към най-близкото кафене, което можа да намери. То се намираше точно срещу банката и имаше шест маси и няколко високи стола, наредени около тезгяха.

Спър си поръча печено телешко с гъст лютив сос, но сосът наистина бе адски лютив, и на Спър му се стори, че очите му ще изскочат от орбитите си. Жената, която стоеше на съседната маса, се усмихна, когато го видя как преглътна с мъка и отчаяно посегна към чаша вода. Без да иска, той блъсна чашата, която падна от масата, счупи се, а водата изпръска обувките и полата на жената.

Спър стана от стола и събра парчетата от чашата, които се бяха пръснали навред около непознатата.

— Съжалявам, бях доста несръчен — каза той. — Порязахте ли се?

Тя погледна надолу, като се усмихваше ослепително. Жената имаше красива кестенява коса и кръгло лице и не преставаше да се смее.

— Няма ми нищо, просто се измокрих малко, но полата скоро ще изсъхне, така че това не е проблем. Хрянът в соса ли бе причината за всичко това?

— Точно така.

Спър събра останалите парченца стъкло и ги сложи на масата си. Жената вече се бе нахранила и пиеше кафе.

— Нов сте в града — отбеляза тя.

— Така е. Всички ли се познават тук?

— Може да се каже. Имате ли нещо против да си изпия кафето на вашата маса?

— Ще ми бъде много приятно. Мразя да се храня сам.

— Щом е така, приемам.

Когато тя стана от стола, Спър огледа стройната й фигура — имаше малък задник, тънка талия, а роклята й бе плътно прилепнала към големите й гърди. Прецени, че е около трийсетгодишна. Тя седна точно срещу него и за един миг коляното й докосна неговото под масата.

— О, съжалявам — каза тя. — Печеното е хубаво.

— Така е. — За миг Спър се поколеба, след което й подаде ръка.

— Казвам се Спър Маккой, за първи път съм в този град.

Тя се усмихна, разкривайки два реда блестящи бели зъби, и стисна ръката му.

— Казвам се Тори, всъщност името ми е Виктория, но Тори ми харесва повече.

— Хубаво. Харесвам това име, Тори. Откога живеете тук?

— Откакто се помня. Искам да се махна и да отида в Остин, но баща ми не ми позволява. Тук се чувствам като в затвор.

— Не виждам да имате венчална халка.

— Нямам. Стара мома съм. — Тя спря да говори за миг. — Е, след като заговорихте за това, вие също нямате халка.

— Точно така.

Той не спомена нищо повече, а продължи да се храни. Когато свърши, вече знаеше, че по фамилия е Рот, че работи в банката на баща си и има своя собствена малка къща, разположена недалеч от къщата на баща й.

— Ще възразите ли, ако ви изпратя до вкъщи?

Тя поклати отрицателно глава.

— Няма да може. Твърде много хора ще ни видят и ще започнат да говорят.

С едната си ръка тя напипа коляното му под масата и погали вътрешната страна на бедрото му.