Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

Спър се засмя тихо.

— Сладка Тори, мисля, че ако срещнеш един истински мъж, няма да имаш проблем да забременееш. Причината е била в съпруга ти, не в теб.

Тя го прегърна толкова силно, че той едва можа да си поеме въздух.

— Наистина ли мислиш, че причината е била в него?

— Така изглежда.

Тя му отговори с такава ослепителна усмивка, че той изведнъж пожела тя да не престава никога да се смее по този начин. Очите й заблестяха с особен блясък, който — той бе сигурен в това — нямаше да изчезне от погледа й през целия й живот.

— О, слава богу. Сега, когато знам, ще мога отново да ходя с вдигната глава. Бих могла да си намеря мъж, който да ме обича и който ще иска да създадем семейство. О, Спър Маккой, надявам се, че разбираш колко е важно това за мен, и то точно в този момент.

Той й отвърна, че разбира.

— Хайде да го направим още веднъж, чудесни Спър Маккой.

Той се засмя.

— Хей, трябва да ми дадеш поне петнайсет минути, за да възвърна силите си.

— Ще ти дам десет минути, не повече. Преди нощта да свърши, искам да изпробваме още много чудесни и възбуждащи начини.

И те ги изпробваха…

Едва бе минало шест сутринта, когато някой заблъска по вратата на Спър.

— Маккой? Вътре ли си?

Спър се събуди бавно, стана от леглото и видя, че Тори още спи. Отиде до вратата и я открехна леко.

— Спър Маккой?

— Да.

— По-добре веднага да дойдеш в ранчото „Бар Veer“. Имаме неприятности. През нощта трима човека от ранчото „Съркъл Джей“ дошли и подпалили втория обор. Нашият пазач стрелял по единия от нападателите и го убил. Застреляният е Джед Матюз. Той работи в ранчото „Съркъл Джей“. Мистър Кеймбридж иска да дойдете в ранчото колкото е възможно по-скоро.

— По дяволите! — измърмори Спър. — Като че ли войната започна.

Спър се облече бързо, взе револвера си, един чифт резервни дрехи, яхна коня си и се отправи заедно с каубоя към ранчото „Бар Уест“, без да се отбие в смесения магазин за провизии и други принадлежности, както възнамеряваше отначало. Те пришпорваха конете и пристигнаха в ранчото малко след седем. Сега ранчото приличаше на военен лагер.

Двама от каубоите с карабини в ръце ги посрещнаха в началото на пътеката и първо се увериха в тяхната самоличност, преди да ги пуснат в границите на стопанството.

Кеймбридж беше небръснат и изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла нощ; носеше шесткалибров револвер в нов-новеничък кобур.

— Поставил съм постове навсякъде около сградите на ранчото — каза Кеймбридж. — Почистихме всяко оръжие, което можахме да намерим, включително шест ловджийски пушки. Всеки има по една карабина и сто патрона. По дяволите, като че ли войната вече започна. Първите изстрели прозвучаха преди не повече от шест часа.

— На какво разстояние е „Съркъл Джей“? — попита Спър.

— Около петнайсет мили.

— Качвайте се на коня. Ще се отправим натам. А, намериха ли нещо в дрехите на убития?

— Да, по дяволите. В портмонето му имаше две писма, адресирани до него от Мичиган.

— Вземи ги и да вървим.

Кеймбридж отправи настойчив поглед към Спър.

— Револвер ли да взема, или ще е по-добре карабина?

— По-добре не вземай никакво оръжие. Аз ще бъда въоръжен и аз ще говоря. А сега хайде да тръгваме.

Пришпориха конете в галоп, като достигнаха около шест мили в час. Ездата до „Съркъл Джей“ отне малко повече от два часа и половина, така че те пристигнаха малко след десет часа сутринта. На тесния път, който водеше към ранчото „Съркъл Джей“, не се виждаше никакъв въоръжен пост.

Докато яздеха, Спър даваше наставления на Кеймбридж как да се държи.

— Просто си стой и мълчи. И преди съм попадал в подобни ситуации, а освен това съм на ничия страна, с една дума — безпристрастен. Също така съм представител на закона, а това ще окаже голямо влияние. Каквото и да се случи, не избухвай, не се ядосвай и не започвай да крещиш. Не заплашвай когото и да било!

Когато доближиха къщата на ранчото, от задната врата излезе един огромен мъж и застана на стълбите; на кръста си мъжът беше затъкнал револвер, а в ръката си държеше карабина. Той беше висок повече от шест фута, а Спър прецени, че тежеше почти триста фунта. Носеше сплескана кафява широкопола каубойска шапка, а лицето му бе покрито с рижа брада.

— Това е Рей Джордан, собственикът на това ранчо — каза Кеймбридж, но толкова тихо, че мъжът на стълбите не можа да чуе думите му.

Двамата ездачи спряха на десет ярда от мястото, където бе застанал Джордан.