Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

— Вие… вие не може да направите това. Не е честно.

— Нито пък умишленият палеж на обора на съседа ви, мистър Джордан, нито изпращането на вашия каубой на явна гибел. Съветвам ви да не предприемате никакви по-нататъшни насилствени действия срещу „Бар Уест“. Ако имате да кажете нещо повече, говорете с областния съдия.

Спър обърна гръб на собственика и двамата с Кеймбридж се отправиха към конете си. В един момент Спър почувства неприятни тръпки по гърба си, но това чувство бързо отмина. Помисли си, че Джордан бе извадил револвера си, но не беше.

Двамата мъже бавно се отдалечиха от „Съркъл Джей“. След като се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат застигнати от куршум, те подкараха конете в галоп и се насочиха към „Бар Уест“.

Доволен, Кеймбридж се бе ухилил до уши.

— Мътните го взели! Никога не съм виждал стария Джордан хванат в собствения си капан! Можеше направо да експлодира, когато му хвърли в лицето онези обвинения за убийство. Можеш ли наистина да изпълниш това, което каза?

— По всяка вероятност, мистър Кеймбридж. Тези санкции не са прилагани много често, но когато случаят е наистина сериозен, вършат работа. Не мисля, че ще имате повече проблеми със „Съркъл Джей“, поне докато се върна от издирването на Пени Уолингтън. Твоят човек готов ли е да тръгне?

— Да, казах му миналата нощ.

— Нямах време да набавя необходимите неща за дълъг път. Ще имаме нужда от един или два домакински съда и достатъчно храна за двама ни за четири или пет дни. Трудно е да се каже колко време ще отсъстваме.

Три часа по-късно, след като се бяха върнали в ранчото, Спър оседла отпочинал кон, а на други два коня натовари храната и принадлежностите.

Малачи Съли, човекът, който щеше да го придружава, беше един много нисък каубой от ранчото. По произход беше тексасец, носеше широкопола кафява каубойска шапка, а на двете си бедра имаше по един шесткалибров револвер.

Поеха с умерено темпо. Според Съли до блатистата местност имаше около седемдесет мили.

— Дяволите да го вземат, дълъг път е това, Спър — каза Съли. — Яздихме два дена непрекъснато, което, разбира се, беше отвратително.

— До вечерта ще се опитаме да преминем колкото е възможно по-голямо разстояние — каза Спър. — По всяка вероятност ще яздим до десет вечерта, чак след това ще спрем. Можеш ли без затруднения да следваш дирята?

— Трудно е да я изгубиш, дори в тъмното — отвърна Съли.

Яздиха до единайсет часа, след това извадиха одеялата си и се приготвиха за сън, без да палят огън. Бяха се придвижили далеч на север, а някой скитащ команч би могъл да види или да подуши дима. Спър смяташе, че са изминали около двайсет и пет мили, а им оставаше да изминат много повече.

На втория ден следите вече не се виждаха така ясно. По всяка вероятност в този район бе вилняла буря и на места отпечатъците от копитата на по-голямата част от конете бяха напълно заличени. Спър и Съли продължиха в същата посока и скоро отново попаднаха на следите, но загубиха два часа.

Късно през втората нощ те достигнаха мястото, където каубоите бяха обърнали конете обратно и бяха се върнали.

— Това е мястото — каза Съли. — Превели са конете през мочурливата местност. Това е единственият път тук, така че не мисля, че индианците са се опитвали да заблудят евентуални преследвачи.

Тази нощ си стъкнаха малък огън само колкото да си приготвят храната; вечерята им се състоеше от сандвичи с бекон и наденица, към което прибавиха по един буркан с консервирани праскови. Те бяха станали любимият десерт на всички в ранчото особено когато се предприемаха пътувания на къси разстояния, където по-голям товар не беше в тежест.

Бяха на крак още с първите утринни лъчи и продължиха пътя си. Спър пое през мочурището и откри следите, съвсем ясно отпечатани в по-отдалечената част. Те продължаваха през долината, която, изглежда, водеше в някакъв малък проход.

Сега двамата се бяха приближили достатъчно, за да могат да видят в далечината острата скала, която се извисяваше на стотици футове височина. Спър беше чувал, че големият скален масив продължава на разстояние двеста мили.

— Стейкид Плейнс се намира от другата страна на тази скала — каза Съли. — Никога не съм бил толкова близо до тези равнини.

— Мислиш ли, че индианците живеят тук?

Съли поклати глава отрицателно.

— Не и през лятото. Идват тук неизвестно откъде да събират ядки и диви плодове, а също и да ловуват. Иначе тук не расте нищо.