Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

— Добре. Още двайсет долара, предназначени за църквата. Колко прави това? Петдесет и седми или петдесет и осми път — вече съм забравил. Виж какво, Рей, всеки път, когато убия човек, и то когато дългът ми е изисквал, давам на църквата по двайсет долара. Досега съм правил това дарение петдесет и седем пъти. Просто исках да съм сигурен, че на бюрото ми стоят двайсетте долара, за да не забравя да ги дам в неделя на пастора.

Рей се намръщи.

— Какво, по дяволите, е това? Опитваш се да ме уплашиш, така ли, старче?

— Не, негоднико, това е факт. Може да провериш това в архива, където можеш да намериш и всички онези, които съм застрелял. Май очакваш с нетърпение да влезеш и ти в списъка ми.

— По дяволите, това е било преди години! Не мога да си спомня скоро изобщо да си вадил револвера си.

— Прекарваш повече от времето си в ранчото, Джордан. Хайде сега, аз ще застана в края на стаята, а ти стой, където си. Това прави приблизително двайсет фута — така както трябва да бъде.

Бен отиде на посоченото място и застана с широко разкрачени крака, ръката му лежеше на дръжката на стария „Колт“.

— Искаш ти да си пръв, Джордан, така ли? За мен няма значение. Много пъти съм убивал, въпреки че не съм почвал пръв.

Рей Джордан се вторачи в Бен Джонсън, един от най-известните шерифи, също така и един от най-добрите стрелци, които Тексас някога е познавал. На челото му започна да избива пот.

— От това, което съм чувал за теб, шест фута тексаска земя в отдалечената част от гробището ще е много хубаво място за теб, Джордан. След това никой няма да краде добитъка ни. Никой няма да подпалва оборите ни. И никой няма да убива животните ни. Да, мисля, че е време да започваме. Готов ли си, каубой?

Джордан попи потта от челото си и изръмжа.

— Изобщо не можеш да ме уплашиш, старче. Имал си точна ръка, но това е било отдавна. Сега не те бива за нищо. Чувам, че едва можеш да държиш вилицата си, как ще стреляш тогава?

— Така както винаги съм го правил, Джордан. Това зависи от теб. Имам да върша по-важни неща, отколкото да пиша сведение за още едно мъртво тяло.

— По дяволите, много ти знае устата, Джонсън! — Джордан пое дълбоко дъх. — Проклятие, може би няма смисъл да я докарваме чак дотам. Няма ли да е по-добре да платя щетите и с това да приключим. Няма смисъл да се изпозастреляме заради дванайсет добичета.

— За това и за опожарения обор, и за счупените прозорци — заяви шериф Джонсън. — Значи това, което ми разказа Маккой за откраднатите добичета, все пак е вярно? Той каза ли ти колко ще струва всичко?

Спър, който се бе облегнал на стената, направи крачка напред.

— Шестте млечни крави струват хиляда и двеста долара, трите тригодишни телета — по шейсет долара, а трите юници — по трийсет долара. Колко прави всичко, Бен?

— Хиляда четиристотин и седемдесет долара за животните. После имаме опожарения обор и прозорците. Това някъде го сметнахме вече.

— Оборът струва две хиляди четиристотин четирийсет и шест долара и прозорците — трийсет — каза Спър.

Бен се усмихна.

— Това прави общо около четири хиляди долара. Носиш ли банковия си чек, Джордан, или да отидем до банката за ордер?

— Това си е чист пладнешки обир — извика Джордан побеснял. — По дяволите, предполагам, че трябва да дам тези пари. Кажете на сенатора, че повече няма да има проблеми от моя страна. Не мога да се боря с цялото проклето американско правителство и с агентите от тайните му служби. Дяволите да го вземат, мразя всичко това!

— Просто спри да подпалваш сгради и да стреляш по добитък и няма да имаш никакви проблеми с ранчото „Бар Veer“ — каза Спър. — А, и повече никакви бентове по реката. Това е друго углавно престъпление.

— Бент, какъв бент? — попита шериф Джонсън недоумяващо.

Спър вдигна примирително ръка.

— Нищо, което двама съседи да не могат да уредят мирно и тихо, нали, така, Джордан?

Собственикът на ранчото „Съркъл Джей“ изгледа продължително Спър, след това кимна.

— Да, това е нещо, което двама съседи могат много лесно да уредят помежду си. Хайде да отиваме към банката. Трябва да прехвърля парите на името на Уиймън Уолингтън, така ли?

Спър остана в офиса на шерифа, за да ги изчака. Двайсет минути по-късно шерифът се върна с чек за цялата сума, подписан за сенатор Уолингтън и заверен от банката.

— Е, сенаторът ще бъде доволен да види това — каза Спър, като сгъна чека и го сложи в джоба на ризата си. — Изглежда, ще трябва отново да посетя ранчото на сенатора. О, щях да забравя, върнахме Пени. Тя е жива и здрава и някак помъдряла. Отвличането няма лоши последици върху нея.