Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

Спър внимателно наблюдаваше индианския главатар, който говореше напълно сериозно за битката на живот и смърт. Искаха да се забавляват с него. Уонтъби се изправи на крака, а Спър го последва.

— Сега ще видим, Спър, дали наистина си наполовина команч.

Спър кимна, лицето му запази невъзмутимото си изражение, след това се запъти направо към храстите зад шатрата на Уонтъби. Искаше да си намери място, където можеше да се покрие с листа и клони, имаше намерение да се опита малко да поспи.

Имаше нужда от сън и почивка.

Само веднъж в живота си беше виждал такава битка. Дори индианците не прибягваха често до нея. Това беше един вид смъртна присъда за единия от участниците. Понякога с такъв бой се уреждаха стари сметки и вражди, които не можеха да се уредят по никакъв друг начин. Спър никога не беше чувал в такъв бой да участва бял човек.

Тази нощ той спа малко. Трябваше да измисли начин да остане жив. Ако това означаваше да убие или да рани лошо онзи огромен индианец, добре, така да бъде. Седящата катерица или Спър — един от двамата трябваше да падне мъртъв под ножа. От войната до този момент Спър не бе чувал за такива битки.

Утре сутринта наистина щеше да му се наложи да води война — за собствения си живот. Можеше добре да борави с ножа, обаче команчите започваха да използват нож от четиригодишна възраст. Как би могъл да се сравнява с тях?

Спър смяташе, че единствената му надежда е да направи така, че боят да продължи съвсем кратко време. Ако се проточи, по-младият от него индианец можеше да се окаже много по-издръжлив, да изцеди силите му и накрая да го убие.

Спър веднага отхвърли тази възможност. Той щеше да живее. В този момент не беше сигурен точно как щеше да стане това. Да постави индианеца в такова положение, че винаги да е с лице към слънцето? Това щеше да помогне. Да го нарани болезнено в ръката, като по този начин го принуди да предприеме смъртоносен удар? Може би. Спър беше сигурен, че Седящата катерица знаеше всички тези трикове. Той щеше да бъде подготвен за тях. За какво нямаше да бъде подготвен индианецът? Спър не можеше да измисли нищо.

Опита се да заспи. Два или три пъти задрямва, но само за да се събуди сепнато, след като бе сънувал как един огромен нож се готви да го разреже на две. Всеки малък шум в неговите уши звучеше сто пъти по-силно. Най-лошо от всичко беше лаят на кучетата, а крясъкът на една сова на около стотина ярда от него, разруши всяка надежда да заспи отново.

Всяка възможност, която му идваше наум, той отхвърляше веднага, тъй като бе неосъществима. Можеше да се измъкне под прикритието на нощта, да се добере до коня си и може би щеше да му се удаде възможност да избяга от индианските преследвачи. Но след това той никога нямаше да може да освободи Пени.

Не я бе видял, но чувстваше, че е някъде наблизо. Те я криеха. Беше попитал едно малко момче за момичето с русите коси. Индианчето само се засмя и избяга.

Когато утрото настъпи, той изми лицето и ръцете си в студения поток и се напи до насита. Не искаше да яде нищо. Това само би забавило движенията му.

Спър започна да прави някои полезни упражнения, тъй като искаше да раздвижи мускулите си и да бъде във форма, след това се приближи до голямата шатра на Уонтъби и зачака. Половин час по-късно Седящата катерица също се приближи и седна от другата страна на входа на вигвама.

Два часа след изгрев-слънце Уонтъби се появи и кимна към двамата мъже. Отидоха до едно равно, разчистено място до огъня на съвета, след което Уонтъби разви въжето от сурова кожа, което беше увил около китката си. От двете страни въжето беше разрязано и от всяка страна имаше по един здрав възел, който мъжете щяха да държат между зъбите си.

Внезапно Спър дочу бебешки плач и когато за пръв път се огледа, видя, че целият лагер се беше събрал около кръга, който предварително бе очертан на земята. Заобикалящите ги хора не само очертаваха пространството, където щеше да се провежда битката, но в същото време пречеха на когото и да е от участниците да избяга.

Една жена донесе завита на руло бизонска кожа и я разви. В нея имаше шест ножа, всички с еднаква дължина. Някои от ножовете имаха остриета, наточени и от двете страни.

Седящата катерица се приближи до одеялото и си избра нож, след това застана отстрани. Спър погледна към ножовете и поклати глава, след това се обърна към Уонтъби.

— Това не е цивилизован начин да се разреши този въпрос — каза той на развален испански. — Отказвам да се бия с този човек.