Спър още веднъж претегли ножа на ръка. Никога не бе могъл да се похвали с особени успехи в хвърлянето на нож. Да хвърля тези ножове, без да се е упражнявал, можеше да значи пълен провал.
Спър се приближи до линията, хвана ножа за острието и го хвърли. Ножът се завъртя веднъж и се заби в дървото, но на един инч от едното листо.
Седящата катерица се ухили, приближи се до линията и заби ножа си в едно от листата.
След това дойде ред на Спър. Този път ножът му разцепи едно листо. Уонтъби вдигна по един пръст на всяка ръка. Седящата катерица хвърли втория си нож и го заби в друго листо.
Сега Спър трябваше да хвърля за последен път. Избра си листото от лявата страна на дървото. Имаше друго листо точно три инча под първото. Ако се прицелеше достатъчно добре, имаше шанс да улучи поне едното. И той хвърли, целейки се в по-горното листо. Острието се заби точно в средата на долното. Резултатът бе равен два на два.
Седящата катерица пристъпи към линията. От него зависеше дали той ще спечели, или състезанието ще завърши с равен резултат. Взе ножа си, прицели се и хвърли. Острието пропусна целта, всъщност ножът се заби съвсем близо до листото. Седящата катерица изтича до дървото, за да провери отблизо. Листото бе недокоснато.
— Свършихме с равен резултат — каза Спър.
— Продължаваме с езда — каза Уонтъби.
Спър вдигна ръка в знак на протест.
— Седящата катерица трябва да язди някой чужд кон. Не може да язди собствения си боен кон. Трябва да вземе един от вашите коне.
Уонтъби кимна.
— Така е справедливо.
И на двамата бяха дадени индиански коне. Спър се качи на коня, без да слага седло, леко го докосна с шпорите си и конят, изправяйки се на задните си крака, полетя стремглаво напред. Спър използваше юздата, за да направлява животното, но веднага разбра, че конят е бил трениран да се управлява с колена, бедра и шпори. Изпълняваше команди само когато ездачът го притискаше с крака.
Спър държеше краката си неподвижни, колкото това бе възможно. Ездата беше съвсем различна без седло и стремена. И на двамата им беше дадено малко време да свикнат с конете си. След това Уонтъби даде старт с пронизителен крясък и двамата ездачи се върнаха на равната, открита поляна, близо до лагера.
Около корема и гърба на коня имаше колан, широк четири фута. Спър беше виждал индианците да използват това подобно на колан приспособление, за да се задържат на коня, когато изпълняваха различни майсторски номера. Но той никога не бе опитвал да прави подобно нещо.
Този път Седящата катерица тръгна пръв. Той измина трийсет фута и пусна на земята малка кошница. След това воинът се върна, обърна коня и го подкара в галоп към кошницата. В последния момент команчът се приведе ниско от едната страна на коня и като се държеше за колана, се доближи почти до земята, хвана бързо кошницата и се върна при другите.
Спър се намръщи.
— Сега е твой ред — каза Уонтъби.
Едно момче изтича и постави кошницата на същото място, откъдето я бе взел команчът. Спър прецени внимателно разстоянието, улови здраво колана и потегли.
Приведе се ниско, но почувства, че се плъзга, и веднага се върна в предишното си положение, но през това време животното бе вече отминало кошницата.
Уонтъби отбеляза резултата. Състезанието по езда продължи целия следобед и когато Уонгъби направи знак, че прекратява надпреварването, Седящата катерица водеше с 14 на 6.
Върнаха се в лагера и Уонтъби направи знак на Спър да седне пред шатрата му.
— Ти си дяволски добър за бледолик — каза на испански Уонтъби.
— Благодаря. А сега, може ли да поговорим за Пени, момичето с русата коса?
Уонтъби поклати отрицателно глава.
— Утре, след последното състезание.
Преди Спър да има възможност да попита в какво ще се състои това състезание, две индианки донесоха големи купи с яхния и големи парчета печено месо. Спър опита от яденето и позна неповторимия вкус на месо от антилопа. Наистина бе чувал, че в тази част на Тексас все още могат да се видят големи стада от тези животни.
Спър яде до насита. В купата му имаше още от рядката яхния, а той знаеше, че ако не я изяде, това би било обида към домакините. Доизяде я и се облегна назад.
— Почини си добре, бледолики Спър — каза Уонтъби на испански. — Утре е последното състезание: бой с нож и въже!
За момент Спър погледна вожда изненадано, тъй като не бе сигурен за какво става дума; след това си спомни. Състезанието, за което говореше индианецът, представляваше бой с ножове, при който двамата състезатели държаха между зъбите си краищата на дълго три фута въже от сурова кожа. Да изпуснеш единия край на въжето, означаваше да загубиш и битката, и живота си. Това беше бой на живот и смърт! А ако Спър не спечелеше, Пени щеше да изгуби всяка надежда някога да бъде спасена.
Читать дальше