Дърк Флетчър - Опасна мисия в Тексас

— Мислиш ли, че проблемът ти може да почака до по-късно тази вечер? Да кажем в осем часа в моята стая?

— Мисля, че може — като въздъхна леко, тя отмести ръката си и се изправи. — Благодаря за кафето, мистър Маккой. Оценявам жеста.

Тя се обърна и излезе. Спър гледаше как малките и стегнати гърди се вълнуваха под роклята в такт с крачките й. Спър продължи да я наблюдава, докато тя се изгуби от поглед, и си поръча още една чаша кафе. След като свърши, плати сметката си и излезе.

Отправи се към офиса на шерифа. Беше малко след седем и трийсет и шерифът Бен Джонсън все още работеше на бюрото си.

— Имаш ли време за една бира? — попита направо Спър в момента, в който влезе в офиса. Бен се извърна, потърка очи и кимна.

— По дяволите, звучи примамливо. Цял ден ме боли глава. Работата с тези книжа става все повече и повече. Спомням си времето, когато книжата ни служеха за подпалки.

Спър се усмихна. Трябваше да направи нещо да прикрива изненадата си всеки път, когато видеше Бен. Пред очите му той винаги изникваше такъв, какъвто беше някога. Бен се изправи и погледна към колана с револвера, закачен на вратата. Сви рамене и го откачи от куката.

— Не го вземай, Бен — каза Спър. — Това е дяволски удобен начин да те убият.

— Вероятно, но няма по-добър начин да прогониш призраци от миналото. По дяволите, остарявам, Маккой.

Спър сви рамене.

— По този въпрос няма спор. Вечерял ли си?

— Вече не ям толкова много. Просто нямам апетит. Закусвам, а след обед хапвам сандвич или нещо друго. — Бен вървеше леко прегърбен; с рязко движение се изправи, изпъна тялото си и погледна към Спър.

— Опитваш се да ми бъдеш бавачка, така ли, момко?

Спър се засмя.

— Веднъж се оставих на грижите на една бавачка. Тя не беше нищо особено, но млякото, което ми даваше, беше най-вкусното, което съм пил някога.

— Ти си невъзможен, Маккой. Хайде да изпием по една бира и да си поприказваме за Колорадо. Спомняш ли си Колорадо? По дяволите, беше страхотно място през шейсетте години. В повечето от селищата изобщо не се мяркаше никакъв шериф. Тогава изпълнявах тази длъжност в три града едновременно. Постоянно ходех ту в един, ту в друг.

Продължиха да вървят, смеейки се, когато пристигнаха пред първата попаднала им кръчма, „Хагмънс Руст“. Заведението беше малко по-добро от един долнопробен бар. Имаше дървен под, тезгях и една дузина маси за игра на карти. Отстрани бяха построени малки ниши, където пиячите биха могли поне отчасти да се прикрият. Заведението, изглежда, не печелеше нищо от игрите на карти, затова собственикът държеше две проститутки, които всеки пет минути досаждаха на играчите да им купуват нещо за пиене.

Спър отиде до тезгяха, купи две бири, след което той и Бен заеха една отдалечена маса, така че да могат да наблюдават какво става. Продължиха разговора си за Колорадо, където Бен бе упражнявал длъжността си на шериф, когато в кръчмата влезе един млад човек и изрева нещо, колкото му глас държи.

Всички разговори секнаха. Младежът не бе на повече от двайсет и две или двайсет и три години, помисли си Спър. Като повечето тексасци той бе слаб, висок шест фута, имаше дълги ръце, сякаш изкуствено закачени на раменете му, и носеше чисто нова, бяла каубойска шапка. Спър веднага разбра, че появяването на младока означава неприятности.

— Хей, смотаняци такива, да не би всички да сте оглушали или никой в тази дупка не разбира английски? Попитах дали шерифът Джонсън е тук.

Спър стана и с бавни крачки се отправи към хлапака. Той носеше кобур, ниско на бедрото си, а от него се подаваше дръжката на револвер.

— Попитах дали проклетият шериф Джонсън е тук?

— И кой, по дяволите, пита? — отвърна Спър на въпроса с въпрос, гласът му бе не по-малко силен от този на младока, но в него се долавяха заплашителни нотки, което доведе до незабавна реакция от страна на непознатия.

— Аз попитах, Сони Буун, по-добре запомни това име, ако, разбира се, живееш достатъчно дълго. Ти ли си шериф Джонсън?

— Такова нещо не съм казвал. С отрепки като теб обикновено чистя тоалетните. Защо искаш да видиш шерифа?

— Имам да оправям някои сметки с него. Всъщност той би трябвало да е мъртъв. Ти ли си шериф Бен Джонсън?

— Аз съм шерифът Бен Джонсън, синко — каза Бен, като се приближи до Спър. — Майка ти знае ли, че носиш опасно оръжие? В този град на малките момчета не е разрешено да носят пищови. Каза, че искаш да ме видиш?

Тонът, с който Бен изговори тези думи, бе по-студен и от лед, по-вледеняващ и от гмуркане във високопланински, подхранван от ледник извор. Този, който се нарече Буун, отстъпи крачка назад. Самодоволното му изражение изчезна, когато погледна Бен, и зяпна от изненада. Бе невъзможно да се опише втрещеният израз на лицето му. Той се намръщи, след това потърка лице с голямата си ръка.