Реймънд Фийст - Мрак над Сетанон

Арута се вслуша в шума на битката — на по-далечните участъци по стената виковете и екът на стомана не преставаха. Секнал бе само щурмът при портата.

— Не знам колко ще се задържат преди да връхлетят отново — каза принцът. — Стреснахте ги малко и мисля, че Мурмандамус си има известни неприятности с част от главатарите си, но се боя, че не е достатъчно, за да се възползваме от това. И не мисля, че ще можем да ги удържим. Тръгнат ли, ще ни пометат.

— Можем да помогнем — каза Пъг.

— Не — заяви Макрос.

Очите на всички се обърнаха към чародея и Арута каза:

— Магьосничеството на Пъг може да надвие Мурмандамус.

— Той досега прилагал ли е срещу вас нещо по-специално? Арута помисли и каза:

— Ами не. След Арменгар — не.

— Няма и да го направи. Трябва да го затаи до момента, в който завладее града. А кръвопролитието само му помага. Тук се крие нещо, което той търси, и ние трябва да му попречим да се добере до него.

— За какво става дума? — попита Арута и погледна Пъг. При тях дотича вестоносец.

— Ваше височество! Врагът се трупа за нов щурм.

— Кой е заместникът ти? — попита Макрос.

— Ги дьо Батира.

Новината стресна Пъг, но той си замълча, а Макрос каза:

— Мурмандамус няма да използва магия, освен може би за да се опита да унищожи теб, Арута, поради което трябва да предадеш командването на отбраната на Ги дьо Батира и да дойдеш с нас.

— Къде ще отидем?

— Някъде наблизо. Ако всичко друго се провали, поне ще се опитаме да предпазим народа ти от пълно унищожение. Но трябва да попречим на Мурмандамус да изпълни крайната си цел.

Арута се замисли за миг и каза на Галайн:

— Заповед до Батира. Командването се поема от него. Амос Траск ще изпълнява ролята на негов пръв заместник.

— Ваше височество къде ще бъде? — попита войникът до елфа.

— Ще бъде някъде, където никой да не може да го намери — каза Макрос и хвана Арута под мишницата. — Ако победим, ще се срещнем отново. — Не си направи труда да обяснява какво ще стане, ако не победят.

Тръгнаха бързо по улицата, покрай залостени врати, зад които се криеха разтреперани граждани. Едно малко по-смело момче надникна от прозореца на втория етаж тъкмо когато Риатх изтътна отдолу, ококори се и затръшна кепенците. Завиха на първия ъгъл, влязоха в някаква уличка и Макрос се обърна към принца.

— Това, което чуеш и видиш, ще трябва завинаги да остане между нас. Освен теб самия, само кралят и брат ти Мартин може да научат тайните, които ще разбереш днес… и твоите наследници — добави сухо чародеят, — ако имаш такива. Закълни се.

— Заклевам се — каза Арута.

— Томас, ти трябва да откриеш Камъка на живота, а ти, Пъг — да ни отведеш при него — рече Макрос.

Томас се заозърта.

— Беше преди толкова векове… Нищо не напомня за… — Той притвори очи и на останалите им се стори, че е изпаднал в транс. После каза: — Пъг, можеш ли да ни отведеш… ето там! — Посочи някъде към центъра на града и отвори очи. — Намира се точно под входа към цитаделата.

— Хванете се за ръце — каза Пъг. Томас се обърна към драконката и каза:

— Ти направи всичко, което е по силите ти. Благодаря ти.

— Със теб ще дойда аз отново — отвърна му с напевно ръмжене Риатх, изгледа за миг чародея и отново извърна рубинените си очи към Томас. — Че ориста си вече знам. От нея няма да избягам.

Пъг погледна учудено спътниците си и попита:

— Какво иска да каже?

Макрос мълчеше. Томас промълви:

— Защо не ни го каза преди?

— Не беше нужно, приятелю Томас.

Макрос ги прекъсна.

— Можем да го обсъдим след като стигнем целта си. Риатх, като стигнем, ела при нас.

— Залата е достатъчно голяма — каза Томас.

— Ще дойда — каза Риатх.

Пъг се отърси от моментния си смут и хвана ръката на Арута. За другата се хвана Томас, а Макрос завърши кръга. И четиримата се превърнаха в дим и се задвижиха.

Започнаха да потъват сред непрогледна тъмнина. Томас насочваше Пъг с умствената си реч и след няколко тягостни мига сред пълния мрак извика на глас:

— Стигнахме.

Щом възвърнаха плътта си, всички усетиха студения камък под нозете си, а Пъг сътвори светлина около тях. Арута се огледа, Намираха се в гигантска пещера, с поне по сто стъпки от край до край два пъти по толкова до тавана. Пред тях имаше висок каменен подиум.

После изведнъж полъхна вятър и туловището на Риатх надвисна над тях и каза:

— Почти е време.

— За какво да е време? — попита Арута. През последните две години беше видял толкова невероятни чудеса, че гледката с един говорещ дракон не можеше да го впечатли.